— Брат ти има ли деца?
— Две. Матео и Марта.
— Как се разбирате?
— Нали знаеш, аз съм чичото, не е трудно да бъда обичан. Миналата седмица момиченцето е казало на брат ми, че ме обича и като порасне, иска да се омъжи за чичо си.
— Стана ли ти приятно?
— Че ме обича — да, но й обясних, че не може да се омъжиш за чичо си.
— А не искаш ли свои деца?
— Засега повече ми харесва да бъда чичо. Не знам за в бъдеще. А ти?
За пръв път ми задаваше толкова прям въпрос за живота ми.
— Опитвахме се, но не се получи.
— Съжалявам, надявам се, че не съм докоснал болезнено място.
— Не, спокойно. В крайна сметка така е по-добре, само че не ми се говори за това, когато съм в леглото с теб.
Имаше период, през който аз и Паоло се опитвахме да си направим дете, по онова време мислех, че може да запълни разстоянието помежду ни. Ала дете все не идваше. Подложихме се на необходимите проверки: изследванията и на двамата показваха, че всичко е наред. Нямаше никаква физиологична пречка. Така и не се разбра причината защо не се получава. Едва по-късно осъзнах, че може би тялото ми не го е искало. Дори когато не го слушах, дори когато го пренебрегвах, то никога не ме е предавало, никога не ме е лъгало. Може би за него беше важно, преди да стана майка, да бъда щастлива.
Помня как, след като си поговорихме през онзи ден, докато се прибирах към дома си с колата, мислех за онова, дето ми беше казал във връзка с количеството болка, което може да причиним на хората, които ни обичат. Мислех си за Паоло и за това колко щеше да страда, ако откриеше какво изживявам. Въпреки това не успявах да се откажа от срещите ни. Красотата на изпитваното от мен беше така изненадваща и притежаваше силата да запрати в небитието всеки страх и всяко чувство за вина. Направо бях смаяна, защото това, което правех, никак не отговаряше на представата, която имах за себе си.
18 април
Когато бях на дванайсет, се събудих една неделна сутрин и щом отидох в кухнята, видях там баща си с обръснати мустаци. Носеше мустаци, откакто се помнех. Изпаднах в шок, уплаших се. Той вече не беше моят баща, без мустаци беше някой друг. Няколко дни не успявах да говоря с него. Нямах доверие на този нов човек, който имаше прекалено голямо празно пространство между носа и устните. Помолих го да си ги пусне отново, но той ми отговори, че няма да го направи.
Тази сутрин се запитах какво ли е подтикнало баща ми да извърши подобна промяна, да вземе това решение. Защо точно онзи ден? Дали е искал да бъде някой друг, да живее друг живот? За пръв път се запитах дали и майка ми е имала вина за изневярата на баща ми.
Омъжих се, за да си създам семейство, различно от моето, затова винаги съм желала да имам верен съпруг. Обвинявах баща си за онази изневяра и се омъжих включително за да му покажа, че съм по-добра от него. А ето ме тук, днес, негово копие, но без дъщеря, която да ме осъжда.
22 април
Снощи го сънувах. Вече влиза в живота ми през всеки процеп, откривам го дори в съня си. Бяхме у тях и се любехме, не се случи нищо, което да не може да се случи в действителност. Доведе ме до връхната точка на мечтите ми.
Тази сутрин се събудих с устните му върху ми. Докато се целувахме, очите ми се отвориха: там ги затварях, а тук ги отварях. Паоло още спеше. Има моменти, в които се страхувам да не бъда разкрита, да не се издам с някоя дума, да не произнеса името му в съня си. Онзи ден оставих дневника си на видно място, поемайки риска Паоло да го разлисти, също като съобщенията в моя телефон, които обичам да препрочитам и така и не намирам сили да изтрия. Зачудих се дали не поемам тези рискове с надеждата да бъда разкрита. Всъщност знам, че няма да забележи нищо: не е възможно да видиш онова, което дори не можеш да си представиш. А жената, която съм сега, вече е много далече от тази, която мъжът ми познава.
Сутринта в банята открих две синини на бедрото си. От него са, от онзи ден. Понякога, докато ме обладава, усещам как пръстите му се впиват в мен и това ми харесва. Въпреки че би трябвало да внимавам, когато се любя с него, съвсем не мисля за това. Няма значение дали ще ме дере с нокти, дали ще отдели кожата от гърба ми, дали ще отхапе парчета от плътта ми. Тези синини са белегът на нашата тайна. Сложих пръстите си върху белезите и ги притиснах в търсене на усещането за болката удоволствие, изпитана с него в леглото.
Измъкнах се за работа и докато карах колата, чувствах как желанието ми расте. Целия ден ме обземаше възбуда при спомена за съня. По време на безкрайна работна среща мислех само как той е връз мен, възбуждах се, като си представях как ме гледа в очите. Този така силен негов поглед, който крие необятна меланхолия. Не успявах да отпратя от съзнанието си нашите образи: аз — на колене пред него, той — зад мен, отразен в огледалото, ние — под душа. Или нежните моменти, в които ме гали, говори ми тихичко и ме обсипва с целувки.