Не успях да му кажа истината, напротив — скрих се зад съвсем същото извинение, използвано години наред пред Паоло.
„Нищо не се е променило, приключвам работата по един проект, предстои предаването му. Знаеш как се получава.“
„Все пак жалко.“
Не можех да се върна назад, но мисълта, че няма да го виждам две седмици, направо ме убиваше. Същата вечер, след като с Паоло вечеряхме, отидох в банята и му изпратих съобщение.
„Освободих се, утре вечер ще мога. Ти кажи кога точно.“
Никога не ми отговаряше късно вечер, изчакваше следващата сутрин, към осем и половина, когато знаеше, че със сигурност ще бъда сама. Онази вечер си легнах, ядосана на самата себе си.
10 юли
„Нямаше как да те видя, затова заминах по-рано. Съжалявам, ако можех, щях да се върна.“
Това е съобщението, което получих сутринта, докато карах към офиса. Идеше ми да направя обратен завой и да отида в Тоскана при него, толкова силно го желая.
Днес беше тежък ден, нищо не ми вървеше. Все пак си помислих, че може да се възползвам от отсъствието му: да използвам тези дни, за да се отдалеча от него. Ще ми се отново да стана такава, каквато бях в началото, когато успявах да се насладя на всичко красиво в срещите ни, без да искам нищо повече. Харесваше ми да излизам от онази врата и да се прибирам вкъщи. Първите пъти, като си тръгвах от апартамента му, изпитвах усещането за преоткрита младост, за по-голяма близост със самата себе си. Съвсем сама се наслаждавах на тази своя част, която беше изплувала на повърхността и която дори той не можеше да съзре. В тези мигове дишах, шофирах, пеех и свежият въздух влизаше през прозореца на колата само за мен.
В началото всичко, което изживявах, беше пропито с удоволствие и спонтанна радост. Нямах очаквания за някакво въображаемо или планирано бъдеще, единствено настоящето беше от значение, предстоящото не ме безпокоеше ни най-малко. Старото ми бъдеще вече не съществуваше, а с него все още не си бях представяла никакво: когато изпитвах носталгия по такова бъдеще, вземах неговото назаем. Аз вече нямах проекти, мечти, желания — пътувах в неговите.
Защо се оставих да потъна до такава степен? Дали е разбрал колко важен е станал за мен? Ако се наложи да приключа с тази връзка, ще страдам от това… ще ми хареса, ако и той също страда.
13 юли
И днес нито едно съобщение, нито едно обаждане. Вече не издържам, чувствам се затворница и сама съм си виновна за това. Страхувам се да не си е помислил, че се опитвам да се отдалеча от него. Ще ми се да не му пука какво искам. Мисълта, че не ме търси, ме кара да мисля, че не съм чак толкова важна за него. Въобще не се бори за мен, не се обажда, за да ме убеждава, че греша: едва ли не ми се струва, че това да не ме вижда е точно каквото иска. Не съумявам да разбера дали не изпитва нищо, или просто умело владее чувствата си.
Денят ми в офиса хич не беше лесен. Все едно го правеха нарочно: докато обсъждахме бъдещи проекти, името му се спомена цели три пъти. Чувствах се преследвана, притеснявах се да не би някой да забележи смущението ми — всеки път, щом чуех името му, сърцето ми подскачаше. А щом произнесяха името му, Федерика ме поглеждаше. Ясно е, че е разбрала, само се чудя как го е направила. Може би бих могла да говоря за това с нея.
17 юли
Вече не съм чак толкова сигурна дали желая да направя крачка назад. Все повече се убеждавам, че би трябвало да спра да се страхувам и да си изградя стратегии. Би трябвало просто да изживея тази връзка, а не все да се опитвам да разбера. Копнея да го видя, обитава непрестанно тялото и духа ми, чувствам целувките му по устните си. Долавям аромата му. Никакво разстояние не е способно да го отдалечи в действителност от мен, вечер винаги заспивам с мисълта за него. Не съм го виждала повече от седмица.
Забравям всичко, защото мисля само за него — докато се разхождам, докато се храня, докато работя, докато си обувам обувките, докато плащам на касата в супермаркета и бъркам кода на дебитната си карта.
Може би не съм способна да се справя и да приема толкова красота. Красотата не присъстваше в живота ми толкова години наред, че сега не съумявам да я изживея, не смогвам да й се насладя… трябва да бъда по-смела. Дори да е опасно, не успявам да се откажа от нея, това е по-силно от мен. Невъзможно е да се откажеш от щастието, може да стане само ако никога не си го познал. Сега си мечтая да танцувам пред очите му, да танцувам за себе си и за него. А ако после трябва да платя сметката, готова съм да го сторя. Никой не ме е принуждавал да правя каквото и да било, отговорността е изцяло моя.