— Добре, сега обаче трябва да затварям, ще се чуем по-късно, чао.
— Чао, до по-късно.
18 юли, 14 часа
Продължавам да си повтарям думите му и се опитвам да си припомня тона и дължината на паузите, да преценя и най-дребния нюанс. Всеки път, когато ги прекарвам през ума си, се обагрят с различни значения.
Трябва да внимавам, или рискувам да съсипя всичко. Вече не съумявам да се държа по правилния начин, струва ми се, че всяко нещо, което върша и казвам, е погрешно, и колкото повече се стремя да оправя нещата, толкова повече влошавам ситуацията. Вече не съм сигурна в нищо. Дори сега бих искала да го помоля за извинение, да му кажа, че съжалявам за това си поведение. Иска ми се да му призная, че съм го излъгала повече от веднъж само за няколко дни, докато преди не съм го правила никога. Със сигурност съобщенията не помагат за комуникацията, защото биха могли да бъдат интерпретирани по различен начин, понякога даже разговорът по телефона не е достатъчен, човек не може да види изражението на другия. Ако беше тук, срещу мен, нямаше да бъде нужно дори да обяснявам: щеше да разбере за миг, както е ставало винаги.
А ако не лъжа само аз? Може би е с друга жена, може би с тази, с която се любихме заедно. Може би тя е жената с него, а аз съм била нейният подарък. Може би всеки уикенд ходи с нея в Тоскана. Може би тя живее в друг град и се виждат само през уикендите, когато съм принудена да съм си вкъщи с Паоло. Може би козметичният несесер е неин. Но онази неделя, като бяхме заедно през целия ден, той не получи странни обаждания. Щях да забележа. Всъщност никога не са му се обаждали, а това е още по-странно.
Мислите препускат в ума ми, ала повечето са лишени от смисъл.
Липсва ми. Опитвам се да си представя следващата ни среща: ще вляза през онази врата, ще се прегърнем, ще се любим и всичко ще е отново както преди. Ще бъде ненужно дори да говорим.
Минаха два часа от разговора ни. Мислех, че ще ми се обади, но вероятно няма да го направи. Трябва да бъда спокойна и да не позволявам на страха да ме обземе. Отивам да се разходя.
18 юли, 17 часа
Минаха пет часа. По време на разходката държах телефона си в ръка през цялото време, от страх да не би да не чуя, когато позвъни. Не се обади.
Може би в края на разговора се е държал мило само за да ме успокои и да избегне опасността да продължа да му досаждам. Стигнах дотам, че не знам какво да мисля. Снощи прекалих със съобщенията, но се извиних за това.
Тогава защо не ми звъни?
Дори след тези си размисли не успях да се въздържа и му изпратих едно уж тривиално и неангажиращо съобщение: „Как си? Работата върви ли? Целувки“. После започнах наново да броя секундите, минутите, вечностите. Вече не можех да направя нищо повече, бях в задънена улица. Не вървеше нито да му се обадя, нито да му изпратя друго съобщение — оставаше ми само да чакам.
След десет минути ми отговори: „Да, всичко е наред, благодаря“.
Продължаваше да използва телеграфен стил както по време на последния ни разговор и това засилваше тревогата ми. Написах му: „Когато се чуем, трябва да ти кажа нещо“. Не получих отговор. Прекарах два изключително трудни часа, въртях се като луда вкъщи, подобно животно в клетка. Не можех пак да отида да се разхождам. Опитах се да си взема вана, но след пет минути излязох от нея: не успявах да се отпусна и докато стоях потопена във водата, усещах, че се задушавам още повече. Най-накрая преди вечеря ми изпрати съобщение: „Можеш ли да говориш?“. „Дай ми десет минути.“
Извиних се, че съм забравила да купя някои неща от супермаркета, и се втурнах навън. Обадих му се аз.
— Здравей.
— Здравей. Извинявай, че не ти отговорих веднага, но се притеснявам винаги когато ти пиша извън работното ти време и през уикендите.
— Не се бой, не е опасно. Ако беше, щях да те предупредя. Как върви?
— Добре, може би успяхме да намерим решение на един проблем с покрива. Преди малко валя, но, за щастие, спря веднага. Ти какво прави?
— Нищо интересно — пазарувах храна и други неща за къщи, после си взех хубава отпускаща вана.
— Какво искаше да ми кажеш?
— В какъв смисъл?
— Нали ми писа: „Когато се чуем, трябва да ти кажа нещо“.
— Нищо, не е важно. Исках да ти се извиня за снощи.
— Да не говорим повече за това, вече си изяснихме нещата. Да мислим само за мига на срещата ни.