— Кога?
— Не знам, веднага щом успея да си тръгна оттук.
Тогава, без дори да се замислям какво казвам, от мен излезе следното:
— Ако ти не можеш да се прибереш, аз ще дойда при теб.
— В какъв смисъл?
— Как така в какъв смисъл? Утре сутринта ще се кача в колата и ще дойда при теб.
— Как ще го направиш?
— Ти не се притеснявай, аз ще се погрижа да го организирам.
Отговори ми тишина.
— Не, недей. Работата е страшно много, няма да имам време да бъда с теб.
— Това не е проблем, независима съм. Ти си върши своите неща, а вечерта, щом приключиш, ще се видим. Мога да взема свободен ден в понеделник.
Отново тишина.
— Да не припадна?
— Не, мислех си за това, което ми каза току-що. Би било хубаво, но смятам, че е по-добре да не го правим, сега не е най-подходящият момент.
— А…
— Тук е малко сложно, с брат си съм.
— Да не се притесняваш, че ще те види с жена? Или вече си имаш някоя и аз съм закъсняла?
Пак кратка тишина.
— Да, има жена, деля си я с брат ми и тази вечер е негов ред да спят заедно… Следователно на теория даже ще бъда свободен.
Засмях се.
— Тогава идвам.
— Шегата настрана, желая да те видя, но сме затрупани с работа и ще имам прекалено малко време, което да ти посветя. Няма смисъл да изминаваш всички тези километри. Така или иначе, ще се върна след няколко дни — смятам, че ще бъде още в четвъртък.
— Както искаш, но ако е за мен, не се притеснявай.
— По-добре да се видим в четвъртък.
— Щом казваш…
— Чао, Елена, ще се чуем утре, брат ми ми звъни.
— Чао.
В онези дни грешах във всичко. След този разговор се въртях из къщата доста развълнувана. Сигурно ми бе нужно да поостана за малко сама, за да се отпусна.
— Какво има, нервна ли си? — попита ме Паоло.
— Свързано е с работата, остави ме на мира.
— По-добре да не ти казвам каква седмица имах аз. А какво ще занесем утре за обяда при майка ми? Да мина ли да взема сладоледена торта, както обикновено, или да купя някакви пастички от сладкарницата? Знаеш ли, хапват ми се еклерчета.
— Вземи каквото искаш, без това утре няма да дойда.
— Как така няма да дойдеш? Наясно си, че майка ми ще се засегне и ще започне да ме разпитва дали не й се сърдиш за нещо.
— Нищо, остави я да си се засяга.
— Хайде де, ще постоим само малко, ще хапнем набързо и после ще се приберем у дома, знаеш, че тя държи на това.
— Чуй ме, Паоло, съжалявам ако майка ти се засегне, макар да не мисля, че държи кой знае колко да ме види, обаче няма да дойда. Точка. Нямам желание за разправии.
— Прави каквото искаш, с теб няма смисъл да се говори. Съжалявам, че ще се съглася, но тя е права, когато казва, че имаш невъзможен характер.
В този момент почувствах как все едно в стомаха ми избухна резервоар, пълен с бензин, който възпламени лицето и цялото ми тяло. Изгубих контрол.
— Паоло, погледни ме в лицето и ме чуй добре: въобще не ми пука какво казва или мисли майка ти. Не я понасям, никога не съм я понасяла. Никога не ми е било приятно да ходя на обяд в дома й, нито веднъж. Винаги е било като наказание за мен. Да слушам всичките й скапани вмятания и коментари: „Ти моя син храниш ли го изобщо? Изглежда направо съсухрен. Заповядай, скъпи, яж“, „Колко слоя кори слагаш на лазанята? Да не би да купуваш готов бешамел?“, „Защо вземате купешко сладко, а не го правиш ти? Не е трудно, дори ти можеш да го направиш. Приготвих ти два вида — от смокини и от праскови“. По-често ги хвърлям, защото са гадни. Да, Паоло, смокиновото сладко на майка ти е гадно, съжалявам, ако те засягам, но не става за ядене, ароматът му е като на изгоряла гума. Ако утре дойда у майка ти, кълна ти се, че този път ще й кажа всичко. Всичко! Как те държи в шах чрез чувството за вина или как ти пълни стомаха с каквато и да е храна, която й попадне. А ти, на твоята възраст, все още не си успял да й кажеш „стига“. Все още не си съумял да я накараш да се отнася с теб като с мъж, а не като с дете, неспособно да си купи само даже чифт слипове. Паоло, майка ти все още ти купува слиповетеееее! А ти никога не се опълчваш, дори при състоянието на отношенията между нас. Как успяваш да се правиш, че всичко е наред? Да се преструваш, за да не застанеш лице в лице с нещата? Не понасям повече нито майка ти, нито нашия брак!
Докато Паоло ме гледаше, погледът му застина. Думите ми бяха като студен неочакван душ, включително за мен. Бяха излезли от устата ми, без дори да имам време да ги обмисля.