— Ако го изгубиш, защото избере друга, така или иначе, ще го изгубиш. Не отивай. Ако отидеш, ще го изгубиш. Не иска да ходиш там, казал ти го е съвършено ясно.
— Карла, ако чакам, рискувам и с мен да се получи същото, както между теб и Алберто. Съветваш ме да направя собствената ти грешка, така ли? Ти изчака и изгуби мъжа до себе си.
— Какво общо имат тук моите отношения с Алберто? Нещата стояха по съвсем различен начин.
— Да, но ти го изгуби, защото не направи нужната крачка. Когато откри, че си пише имейли с онази мръсница, с която живее сега, не му каза нищо. Предпочете да видиш докъде ще стигне и накрая го изгуби.
— Когато открих, вече го бях изгубила. Беше на светлинни години далеч от мен. Не можех да направя нищо.
— Все пак може би грешката е и твоя.
— Сега не искам да говоря за мен и за Алберто.
— Защо не разбираш? Винаги си ме подкрепяла, ти беше тази, която в началото ми каза да се хвърля, да не изпускам случая. Хвърлих се, а сега ме съветваш да отстъпя, така ли?
— Разбира се, че те подкрепих, само че нещата не бяха същите.
— Но какво да направя, като в момента чувствата ми са такива?
— Изчакай, не бързай.
— Карла, мисля, че съм влюбена.
— Това е наистина голяма глупост.
— Ти пък какво знаеш за онова, което изпитвам?
— Какво искаш от този мъж, Елена? Наясно ли си? Връзка ли искаш? Искаш да оставиш Паоло и да заживееш с него ли? Да се омъжиш и да имаш деца? Говорили ли сте за това? Може да не е любов.
— Според мен е любов.
— Имала си брак, в който не си се любила от месеци, беше с мъж, който вече не те виждаше, не те забелязваше — мъж, за когото на практика не съществуваше. Естествено е да мислиш, че си се влюбила в първия, който ти е обърнал малко внимание.
— Нещата са по-сложни.
— Разбирам, че с него най-накрая се любиш така, както трябва, че се чувстваш желана, чута, видяна, разбрана, но спри дотук засега, не търси друго. Не прави тази грешка. Запитай се какво искаш наистина, от какво се нуждаеш, коя си в този момент от своя живот. Не се крий отново зад някоя връзка, опитай се да си представиш поне веднъж своето място на този свят, но не обвързана с мъж, а сама за себе си, въз основа на твоите потребности.
— Знам прекрасно коя съм и какво искам, никога не съм била така сигурна през целия си живот. Не проумявам защо си се заинатила да ми говориш за тези неща, които са лишени от смисъл.
— Обади ми се, за да разбереш какво е моето мнение или за да ме чуеш да казвам онова, което желаеш? Казвам ти това, което мисля и което смятам за правилно, но ти си достатъчно зряла и можеш да прецениш по-добре от мен какви са вашите отношения. Знам само, че в момента не се нуждаеш от друг мъж. Убедена съм, че той е нещо хубаво в твоя живот: помогнал ти е да разбереш много неща за себе си, разкрил ти е скрита надълбоко част от самата теб. Това е нещо рядко, прекрасно. Възползвай се. Не изхвърляй този подарък поради страха да не го изгубиш. Не използвай тази възможност, за да се обвържеш с него. Използвай я, за да се освободиш. Не знаеш дори дали той желае същите неща, за които ти копнееш. Не бързай.
— Искаш да се чувствам зле точно като теб, да се окажа сама като теб, така ще можем да си стоим и да плачем заедно вечер на дивана.
— Елена…
— Не, Карла, държиш се абсурдно. Постъпих глупаво, като те помолих да ми дадеш съвет за нещо подобно. Не искам един ден да се озова в твоето положение. Ти се остави на течението и сега си там, на село, и няма кой друг да те оплаче освен котката ти. Съжалявам, но в това сме различни. Не желая след няколко години да страдам, задето не съм съумяла да задържа мъжа, когото искам.
— Елена, нямам какво повече да ти кажа. Чао.
19 юли
Паоло и Карла не разбират. Само той успява.
Стомахът ми се е свил и дори когато пиша, не се чувствам по-добре. В плен на вълнението, приготвих една чанта и оставих бележка на Паоло: „Реших да замина. Вече не съм в състояние да живея по този начин. Ти си последният човек, когото бих искала да накарам да страда, но имам нужда да се отдалеча, за да разбера случващото се. Отивам при Карла за няколко дни“.
Качих се на магистралата и през цялото време пътувах в третата лента. Когато пристигнах на площада в селото, не знаех накъде да поема. Обадих му се, но не ми отговори. Влязох в кафенето и си взех кафе. Написах му: „Тук съм“.