Усещах как гневът се надига в мен.
— Ти просто се криеш зад тези думи, казваш, че не си способен да обичаш и толкова. „Такъв съм — вземаш или оставяш…“ — Не ми отговори нищо. — Кажи ми по-добре, че не съм на необходимата висота, че не съм ти достатъчна, за да се промениш!
Гледаше ме мълчаливо, страхувах се от отговора му.
— Проблемът не си ти. Единствено аз, понеже знам докъде мога да стигна. Всеки трябва да живее, както може, въз основа на собствените си способности и собствените си ограничения.
— Едно е да кажеш: „Не съм способен“, съвсем друго е: „Искам, но ми е нужно време“.
— Сега не съм готов и може би няма да бъда готов никога.
— Ако не се опиташ, откъде ще знаеш? Оставаш си на същото място, закотвен за представата, която имаш за себе си, и не си даваш никаква възможност да се промениш, да изживееш нещо различно.
— Сега не съм готов.
Светът се стовари върху ми, но останах на крака. Изиграх последната си карта.
— Тогава нека да се престорим, че този разговор никога не се е състоял.
Опитах се да се приближа, за да го целуна, ала той ме спря.
— Почакай, по-добре да го довършим. Не искам да го оставя до средата, защото не желая да го подхващам отново.
Постояхме още малко, без да говорим. Гледаше ме втренчено, а аз заразглеждах фасадата на къщата.
— Елена, сега, като говорихме за всичко това, ще бъде трудно да се върнем назад и да продължим връзката си както преди.
Отвърнах поглед от къщата и се взрях в очите му ужасена.
— Какво искаш да кажеш?
— Нещата се промениха, сложихме картите на масата.
— Искаш да си вървя ли?
Не ми отговаряше, чувствах го все по-далечен, а изражението на лицето му беше празно.
— Не съм искал от теб да идваш, не искай от мен да ти кажа да си вървиш.
Изрече тези думи с поглед, прикован някъде в далечината. Тогава не успях да сдържа гнева си.
— Ти си грубиян. А аз — глупачка. Кой, по дяволите, смяташ, че си, за да си позволяваш да се държиш така с хората?
— Не се държа зле с теб, само ти казвам това, което мисля.
— Върви на майната си! Какво съм аз за теб, мамка му? Някакъв експеримент ли? Съжали ли ме? Горкичката омъжена жена, има си брачни проблеми: да видим какво ли ще направи, ако мъничко я поизчукам… Да видим дали ще се влюби. Какво искаше да откриеш? Какво искаше да покажеш? Какво искаше да постигнеш?
— Елена, престани.
Прегърна ме.
— Не ме пипай, дръпни си ръцете.
— Не викай, успокой се.
— Не, няма да се успокоя, ти си грубиян.
Изведнъж гневът ми се превърна в сълзи и се разплаках. Притискаше ме силно, опитах се да се освободя от прегръдката му, но после се предадох. Спрях да плача. Останахме така, в тишина.
— Ела, влез вътре… Ще ти дам чаша вода.
Влязохме в кухнята. Седнах на един стол и пих вода, лицето ми беше зачервено, а очите — подути. Той стоеше прав, облегнат на мивката. Гледах навън през прозореца и мислех за много неща: за Паоло, за факта, че няма и най-бегла представа къде съм и какво преживявам. Мислех за това, което би ми казала Карла. Мислех за баба си… Навярно миризмата на тази кухня приличаше на онази в нейната или пък миналото беше единственото убежище, където можех да се приютя и да се почувствам на сигурно място в този момент. В ума ми изникна картината как, като дете, стоях с нея в кухнята на колене върху стола и чистехме зелен боб, хвърляйки опашниците върху лист от вестник, постлан в средата на масата. После умът ми се върна в тази кухня и разбрах, че не искам да го губя. Помолих го да ме извини.
— Няма защо да се извиняваш — каза ми той.
Постояхме така още известно време, потънали в мълчание, въпреки че исках да стопя разстоянието между нас. Нуждаех се да ме целуват, да ме милват. Исках целувка по устните — бавна, нежна, дълга. Исках да почувствам мириса му, топлината на кожата му, исках да ме вземе на ръце и да ме занесе в леглото. Чувствах се изтощена. Не продумвах, за да му оставя възможността и времето да ме помоли да остана. Но той продължаваше да мълчи.
— Не може ли да се преструваме, че не се е случило?