Докато давах всичко от себе си, за да се хипервентилирам, без всъщност да го правя наистина, Прайс се изправи, заобиколи бюрото си и се наведе към мен. Донякъде си мислех, че го прави, за да се наслади на новата си жертва, така както би наблюдавал как увеличително стъкло изгаря мравка, но по-голяма част от мен беше убедена, че всъщност искаше да хвърли поглед на момичетата.
Ейнджъл реши да се възползва от ситуацията и откопча още едно копче с дяволита усмивка на лицето. Престорих се, че затварям блузата си и го плеснах по ръката. Малък перверзник. Той се намръщи разочаровано.
— За пари ли беше дошла? — попита Прайс така надменно, че и пъкълът не би разтопил студеното му самодоволство. Махна с ръка на блондина да напусне.
Преглътнах, неспособна да го погледна в очите — на теория де — и кимнах.
Той се протегна и свали очилата ми.
— Да, имам неприятности. След смъртта на адвокатите, във фирмата ще има ревизия.
— О! — Той сгъна очилата и ги остави на бюрото си. — А ти си била непослушна.
— Ти… си ги убил. Ти си бил. — Без да повдигна глава, го изгледах през миглите си. На него явно му хареса.
— Разбира се, че не бях аз. Имам си хора за това.
По дяволите. Можеше ли да е още по-уклончив? Имах нужда от признание, не от мижави подхвърляници, от които би го измъкнал всеки адвокат с минимални познания.
Опитах да се изправя, но той беше прекалено близо до мен. Погрижих се да се отъркам с рамо в ерекцията му.
— Изпратили сте хора да убият шефовете ми? Защо бихте направили подобно нещо?
Както при повечето престъпници арогантността му беше слабото му място. Хвана ме за ръка и ми помогна да стана.
— Защото мога.
Поех ужасено дъх и се опитах да се откъсна от хватката му. Престорих се, че се преструвам на самоуверена, като казах:
— Тръгвам си. — Беше признал участие в заговор. Нямаше начин да изляза жива от този офис.
— Закъде си се разбързала?
— Ако не се появя до девет тази вечер, отиваш в затвора.
Прайс хвърли око на часовника си и ме притегли към себе си, обгръщайки талията ми с ръце.
— Това ни дава цели три часа, изпълнени с наслада, да установим кои са приятелите ти.
Ставаше ми все по-лесно и по-лесно да играя ролята на уплашена. С отмятане на главата дадох сигнал на Ейнджъл. Той кимна и излезе, но Зюсман остана, сякаш циментиран на мястото си. В очите му се четеше гняв.
— В отговор на въпроса ти, да, аз убих тримата адвокати. — Той прокара пръсти по ключицата ми и ги плъзна надолу към деколтето. — Но не е нужно ти да си следващата.
Да бе, сигурно. Избутах го в гърдите някак твърде безпомощно.
Ама не, колко време им беше нужно, за да нахлуят? Ейнджъл само трябваше да подръпне вратовръзката на чичо Боб. Това щеше да е сигналът за Чибо да прати хората си. Не беше мозъчна операция да речеш.
— Мислиш, че можем да измислим нещо ли? — попитах с глас, изтънял от страха.
По някога привлекателното му лице грейна мръснишка усмивка. Лице на убиец, който продаваше деца за роби. Или по-лошо. Той уверено обхвана шията ми и наведе глава, за да се добере до устните ми. Започвах да се чудя дали не го бях подценила.
Изведнъж на бюрото на Прайс замига червена лампа. Той се изправи изненадано и бодигардът му нахлу в стаята.
— Ченгета — извика гардът и Прайс обърна смаян поглед към мен.
Можех да се направя на интересна и да изтърся нещо от сорта „Не си изпускай сапунчето“, но изражението на лицето му ме накара да си прехапя езика. Веднъж и на мен да се случи. Изглеждаше вбесен. Лицето му почервеня на мига.
Преди да успея да го предупредя за внезапен скок в кръвното му налягане, той ме сграбчи за ръката достатъчно силно, че да я счупи и ме притисна с гръб към стената. Само дето се оказа, че не е стена. Озовахме се в тъмен коридор, оборудван с двустранно огледало. Можехме да виждаме директно в офиса му.
Докато аз се боричках с Прайс, спасителният екип връхлетя в стаята, тръшнаха бодигарда на земята и се заоглеждаха за мен. Аз поех дълбоко дъх, готвейки се да изкрещя, но Прайс ме помъкна по коридора и притисна силната си ръка към лицето ми не особено нежно. Пресече писъка ми, а също и достъпа на въздух. Което беше кофти отвсякъде. Синьото никак не ми седи добре.
Тогава почувствах Рейес. Усетих го дори преди да го видя. Обля ме гореща вълна и го видях как се материализира пред нас. Движеща се маса от дим, гъст и осезаем. Въздухът беше наситен с гнева му, от който молекулите вода стигнаха до точката на кипене и взеха да ме бодат като иглички. Обзе ме паника. Как щях да обясня още един прекъснат гръбначен мозък?