— Хубаво — въздъхнах нетърпеливо. — Но няма да се подиграваш на имената им. Много са чувствителни.
Той вдигна длани във въздуха.
— За нищо на света.
Смръщих се предупредително и посочих към областта на левия си яйчник.
— Това е „Озари ме“. — И после към десния. — Това е Скоти.
Гарет зарови лице в шепите си. Да не беше питал.
— Почакай ме — извика чичо Боб. Беше предложил да ме закара до вкъщи, тъй като към крака ми беше привързана торбичка с лед.
— Добре се справи, Дейвидсън — каза един от полицаите, докато излизах. Останалите присъстващи се заусмихваха и закимаха в знак на одобрение. Това беше начинът им да кажат поздравления. След като бях прекарала години под враждебните им погледи и хапливи забележки, това беше малко смущаващо.
— Утре ще си получиш джипа — заяви Гарет, който ни последва до вратата. Помогна ми да се кача в колата на Чибо и се увери, че съм затегнала колана си, преди да затвори. — Добра работа — произнесе с устни, когато потегляхме. Започваха да ме побиват тръпки.
Почувствах се хиляда пъти по-добре, когато се озовах обратно в апартамента си. Не бях осъзнала колко уморена съм всъщност. Чичо Боб ми помогна да вляза и изчака да се преоблека в пижамата си, за да провери състоянието на глезена ми още веднъж.
Адвокатите ме последваха в спалнята, след като се преоблякох.
— Справихме се — каза Елизабет и вълнение озари лицето й.
— Да, справихме се. — Пристъпих към нея за безплътна прегръдка.
— Сега какво? — попита Барбър.
Погледнах го почти с тъга.
— Време е да преминете.
Елизабет се приближи към него.
— Ако някога имаш път, моят гроб е първият вдясно в новата част.
Той се подсмихна.
— Аз съм от другата страна. Погребението ми беше… хубаво.
— Моето също.
— Може и да греша — казах, като се опитвах да не се разсмея, — затова не идвайте после да ме преследвате, но съм почти сигурна, че ще се виждате там, където отивате. Имам сериозни причини да смятам, че приятелите и обичаните хора остават близо един до други.
— Странно е — заяви Елизабет. — Чувствам се, сякаш вече искам да тръгна. Все едно нямам друг избор.
— И аз изпитвам същото — каза Барбър и хвана ръката й сякаш за опора.
— Привличането е силно — обясних. — Защо мислите няма повече като вас тук? Топло и запленяващо е. И там ви е мястото.
Те се спогледаха, усмихнаха се и без да кажат нито дума повече, отпътуваха.
От моя гледна точка, преминаването е като да виждам как хората изчезват. Почувствах как се просмукаха през мен. Усетих емоциите им. Страховете им. Надеждите и мечтите им. Но също така и омразата, неприязънта, завистта. Но най-силно от всичко почувствах безграничната обич. С всяко преминаване надеждата ми за човешката раса растеше.
Елизабет беше оставила всичко, което бе притежавала, на племенниците си, а преди няколко години Барбър си беше направил застраховка живот. Майка му щеше да е богата жена.
Бях сигурна, че би предпочела сина си жив, но това беше поне малка утеха. Той й беше написал писмо, както бяха направили Елизабет и Зюсман, само че не чак толкова… емоционално. Бях убедена, че майка му се е зарадвала.
Обърнах се към Зюсман и попитах:
— Ами ти?
Той се взираше през прозореца. Наведе глава.
— Не мога да си тръгна.
— Патрик, те ще се справят.
— Знам, ще го направя, просто не сега.
Изчезна, преди да успея да кажа каквото и да било.
— Здравей, сладурче.
Обърнах се към леля Лилиан и едва не изкрещях, като видях кой я придружава. Вместо това се насилих да се усмихна.
— Здравейте, лельо Лил, господин Хабършам.
Господин Хабършам беше мъртвецът от 2Б, заради когото бях изобретила трансценденталния спрей срещу вредители.
Бяха опиянени и весели и леко ми се повдигна.
Но леля Лилиан имаше такова сладко изражение на сбръчканото си лице.
— Отиваме до ресторант „Маргарита“ да помиришем омарите, после ще се наслаждаваме на залеза, а междувременно ще правим пламенен животински секс.
К-какво? Дори и в мислите си взех да заеквам. Не можех да повярвам на ушите си. В „Маргарита“ сервираха ли изобщо омари?
— Добре, лельо Лил, забавлявайте се.
Добре, признавам, че мисълта тези двамата да правят пламенен животински секс, ме шокира. Особено като се имаше предвид, че леля ми няма зъби, а и температурата им бе под точката на замръзване. Колко пламенен можеше да бъде?