Изкуцуках обратно до дневната, като се чудех дали трябваше да уведомя Чибо за намеренията на пралеля му, но реших да не го правя.
— Още не мога да го повярвам — поклати той глава и свали превръзката от глезена ми. — Оцеля след побоя на онзи пиян изверг, след падане от три метра и след не един, а два опита за убийство и накрая пострада от чифт обувки с високи токове. Винаги съм знаел, че са опасни.
— И генетичната склонност към душевно заболяване е опасна, ама си трая, не се оплаквам.
Той се засмя и метна бинта на дивана ми, купен от вехтошарски магазин.
— Подуването е спаднало значително. Това е невероятно.
Подуването наистина беше спаднало. Може би Рейес беше прав. Травмите ми се лекуваха далеч по-бързо, отколкото на хората около мен. А и не се давах никак лесно.
— Няма нужда от нова превръзка. Много по-добре съм.
— Добре, ще тръгвам. Но имаше нещо, което исках да ти кажа — каза той и се запъти към вратата. — А, да, свързах се с познатата си съдийка. Заела се е с твоето възражение.
Облекчение изпълни всяка моя клетка. Сега трябваше да измисля как да спра щата за постоянно, в случай, че Рейес не излезеше от комата.
— Новините от отец Федерико са, че ще се възстанови и ти изпраща огромни благодарности. Теди е при него. Би искал да те види, когато имаш възможност да се отбиеш. — Той отново пое към вратата, после спря и се почеса по главата. — Утре сутрин ще започнат процедурата по освобождаването на Марк Уиър. — Пак тръгна да излиза и отново спря. Опитах да не се разсмея. Така никога нямаше да си стигне до вкъщи.
— О — рече. Извади бележника си и го разлисти. — Изглежда нападателят, който се опита да те вкара в гроба вчера, онзи Зики Хършил, е бил на път да стане масов убиец. Не си първата, която е нападнал. Слава богу, че ти сложи край на това.
Дъхът спря в гърдите ми, дробовете ми сякаш се парализираха и усетих бодежи по гръбнака си.
— Ти… за какво говориш?
— Следобед са повикали полиция в дома му. Открихме съпругата му в спалнята, потънала в локва кръв.
В стаята сякаш изведнъж се стъмни и светът пропадна под краката ми.
— Един от най-лошите случаи на домашно насилие, които съм виждал.
Борех се с гравитацията и шока, изпаднала в жалко, паническо отрицание. Но реалността напираше и ме фрасна като с чук.
— Това е невъзможно.
— Кое? — Чичо Боб ме погледна и направи крачка към мен.
— За жената на Хършил. Няма начин да е била тя.
— Ти познаваше ли я?
— Аз… донякъде.
Нямаше начин да е мъртва. Лично я бях оставила на летището. Веднага след това се срещнах с Хършил в бара. Просто нямаше начин да е тя.
— Чарли. — Строгостта в тона на чичо Боб ме накара да му обърна внимание. — Ти познаваше ли я? Има ли нещо, което трябва да знам по този случай?
— Грешиш, не може да е била съпругата му. Сигурно е била друга.
Чичо Боб въздъхна. Да разпознава отрицанието и да се бори с него беше част от всекидневната му работа.
— Госпожа Хършил е, миличка. Леля й се разтревожила, че не я е чувала и долетяла от Мексико. Тя идентифицира трупа днес следобед.
Отпуснах се на канапето, свих се в черупката си и оставих забравата да ме завладее. Нямах представа кога си е тръгнал чичо Боб. Не знаех дали съм будна или заспала. Нямах спомен кога съм се свлякла на пода и съм се сгушила в одеялото, което държах сгънато в ъгъла. Нито пък имах спомен в кой точно момент се бях превърнала в пълната некадърница, в който образ бях печално известна днес.
Глава 20
„Не се бъркай в делата на драконите, защото си вкусно и хрупкаво месце, особено гарнирано с кетчуп.“
Не, това беше лъжа. Знаех точния момент, когато започна дългата ми и зрелищна кариера на пълна некадърница, на която не би трябвало да позволяват да върви и да дъвче дъвка едновременно, какво ли остава да се движи на свобода из Албукърки. Имах навика да оставям след себе си смърт и разрушение още от деня на раждането си. Дори собствената ми майка не бе имунизирана срещу отровата ми. Аз бях причината тя да умре. Всеки живот, до който се докоснех, съсипвах необратимо.
Мащехата ми го знаеше. Опита се да ме предупреди. Но аз не я послушах.