Бяхме в парка — мащехата ми Дениз, Джема и аз. Госпожа Джонсън също беше там, както всеки ден в продължение на два месеца. Взираше се между дърветата с надежда да зърне изчезналата си дъщеря. Носеше вечния си сив пуловер, завързан плътно около раменете й, сякаш се боеше, че ако се свлече, душата й ще излети и тя няма да успее да я улови. Кестенявата й коса бе прибрана в небрежен кок, от който във всяка посока висяха кичури. Дениз, в един от пристъпите си на алтруизъм, приседна до нея и се опита да поведе разговор, но почти без резултат.
Дениз ме беше предупредила да не говоря за мъртъвците пред хора. Казваше, че въображението ми притеснява околните и на няколко пъти се беше опитала да уговори татко да ме прати на психиатрично лечение. Но по това време татко беше започнал да вярва в способностите ми.
И така, не беше да не съм предупредена, че не бива да говоря за това. Но госпожа Джонсън беше толкова тъжна. Тъгата се бе пропила в очите й и тя постепенно посивяваше като пуловера си. Просто реших, че тя би искала да знае.
Изтичах до нея с широка усмивка на лицето си. Та нали щях да й съобщя най-добрата новина, която бе получавала от дълго време насам. Подръпнах пуловера й, посочих към поляната, където дъщеря й си играеше и казах:
— Ето я, госпожо Джонсън. Бианка е точно ей там. Маха ви. Здравей, Бианка!
Когато размахах ръка, госпожа Джонсън ахна и скочи на крака. Ръцете й се стрелнаха към гърлото й и тя трескаво затърси дъщеря си.
— Бианка! — изкрещя тя, като хукна напред и взе да се препъва през парка. Щях да я заведа до мястото, където играеше Бианка, но Дениз ме хвана здраво със замръзнало от ужас лице, докато госпожа Джонсън тичаше през поляната и викаше името на дъщеря си. Изкрещя на едно момченце да звъни в полицията и хукна в гората.
Дениз беше в шок, когато пристигна полицията. Татко също се беше отзовал на повикването. Откриха госпожа Джонсън и я доведоха, за да се разбере какво става. Но татко вече знаеше. Главата му беше сведена и чувството, което излъчваше, смущаващо напомняше срам. В един момент всички се развикаха насреща ми. Виждах само крака, размахани пръсти и усти, които крещяха името ми. Как съм могла? Къде ми бил умът? Не съм ли разбирала какво преживява госпожа Джонсън?
Дениз, застанала най-отпред, викаше, цяла се тресеше и проклинаше деня, в който ми станала мащеха. Ноктите й се забиха в ръцете ми, когато ме разтърси, за да й обърна внимание, а огорчението по лицето й беше неописуемо.
Чувствах се толкова объркана, наранена и предадена, че се затворих в себе си.
— Но, мамо — прошепнах през сълзи, които не трогваха никого от околните, най-малко мащехата ми, — тя е тук, ето я.
Тя ме зашлеви, преди да съм успяла да зърна движението на ръката й. Отначало не изпитах болка, само тласък и после за миг ми причерня, когато съзнанието ми интерпретира резкия звук от шамара, който мащехата ми залепи през лицето. После дойдох на себе си, нос в нос с Дениз, чиято уста се кривеше гневно. Почти не можех да я видя през сълзите, замъглили зрението ми. Огледах се наоколо и видях навсякъде около мен размазани гневни лица.
И ето че се появи Големия злодей, Рейес, чийто гняв бе по-мощен от този на всички останали. Само че той не беше ядосан на мен. Ако го бях оставила, щеше да разполови мащехата ми. Знаех го, както и че слънцето ще продължава да изгрява. Умолявах го полугласно да не я наранява. Опитах се да го накарам да разбере, че случилото се е по моя вина. Че заслужавах гнева на хората около мен. Дениз ме беше предупредила да не говоря за онези, другите. Но аз не я бях послушала. Той се поколеба. После, с разтърсващ земята звук изчезна, като остави подире си същността си, мириса си на природни стихии и наситен, екзотичен вкус.
Тогава баща ми излезе напред и хвана Дениз за раменете. Тя се разтърсваше от ридания, докато той я водеше към полицейската кола. Ченгетата ме разпитваха дълго, но аз отказах да говоря повече за това. Без да разбирам къде съм сбъркала, затворих уста и не отроних нито дума. И никога повече не нарекох Дениз „мамо“.
Беше суров урок и никога не го забравих.
Две седмици по-късно се измъкнах крадешком и отидох сама в парка. Седнах на пейка и гледах как Бианка си играе. Тя ми направи знак да отида при нея, но аз все още бях твърде тъжна.
— Моля те, кажи ми — чух зад гърба си гласа на госпожа Джонсън, — Бианка още ли е там?
Стресната скочих от пейката и я загледах с тревога. Тя гледаше към мястото, където Бианка си играеше в домашно скован пясъчник, близо до гората.