Дотук беше успяла да заснеме само скейтбордист на „Сентръл“ и проститутка, която си поръчва безалкохолно в „Мачо Тако“.
Вечерният ни час отдавна беше минал, а ние още чакахме, сгушени заедно в сенките на изоставено училище. Зъзнехме и се опитвахме да се направим на невидими. Постоянно ни задяваха членове на улични банди, които искаха да знаят какво правим там. Имахме два-три близки контакта и аз получих няколко телефонни номера, но общо взето вечерта беше доста спокойна. Сигурно защото температурата беше под нулата.
Тогава забелязах хлапак, сгушен под стълбите на училището. Беше облечен в мръсни джинси и тениска, която навремето е била бяла. Макар да не носеше яке, не трепереше от студ. На покойниците времето не им влияе.
— Хей, здрасти — казах аз, като се приближих.
Той вдигна поглед, на младото му лице беше изписано стъписване.
— Нима можеш да ме видиш?
— Мога, разбира се.
— Никой не може да ме види.
— Аз пък мога. Казвам се Чарли Дейвидсън.
— Като мотора?
— Почти — казах с усмивка.
— Защо си толкова ярка? — попита той и примижа.
— Аз съм жътвар на души. Но не се плаши, не е толкова зловещо, колкото звучи.
Въпреки това в погледа му пропълзя страх.
— Не искам да ида в ада.
— Ад ли? — рекох и седнах до него, без да обръщам внимание на раздразнените въздишки на Джема, че отново говоря с въздуха. — Повярвай, сладур, ако си бил определен за лично интервю с въплъщението на злото, вече да си там.
Облекчение смекчи изразителните му очи.
— Значи просто си висиш тук? — подхвърлих.
За кратко време разбрах, че хлапето, Ейнджъл, е наскоро починало, че е тринайсетгодишен член на банда, който получил изстрел с деветмилиметров пистолет в гърдите. Той карал колата. Изкуплението му, в моите очи, идваше от факта, че не беше имал и представа за намерението на приятеля му да се опита да убие мръсника, дето им влизал в територията, докато не захвърчали куршуми. В опит да спре приятеля си Ейнджъл блъснал и потрошил колата на майка си и после влязъл в схватка с него за оръжието. В крайна сметка само един човек бе умрял тази нощ.
Докато изнасях лекция на Ейнджъл за ползата от бронежилетка, сцена зад далечен прозорец привлече вниманието ми. Излязох от сянката, за да погледна по-добре. Ярка светлина блестеше от кухнята на малък апартамент, но не това ме беше заинтригувало. Първо се почудих дали зрението ми не си прави шеги. Примигнах и фокусирах по-добре, после поех дълбоко въздух, тъй като по гърба ми полазиха тръпки от шока.
— Джема — прошепнах.
Отегченото й „Какво?“ бързо беше последвано от ахване. Тя също го беше видяла.
Мъж в мръсна тениска и боксерки беше притиснал до стената младо момче. Момчето сграбчи ръката на мъжа, стиснала го здраво за гърлото. Последва толкова силен удар в челюстта, че главата му отлетя назад и се блъсна в стената. То загуби равновесие, но само за секунда. Размахваше ръце напосоки, за да спре атаките. После мъжът го удари отново.
— О, боже, Джема, трябва да направим нещо — изкрещях аз. Затичах се към отвор в оградата на училищния двор. — Трябва да направим нещо.
— Чарли, почакай!
Но аз вече се бях провряла през оградата и тичах към апартамента.
Погледнах точно навреме, за да видя как мъжът запрати момчето на кухненската маса.
Стълбите пред сградата не бяха осветени. Препънах се и се блъснах в заключената входна врата. През отвора за пощата се виждаше тъмен и пуст коридор.
— Чарли! — Джема стоеше на улицата пред сградата. Трябваше да се отдръпне назад, за да може да вижда прозореца. — Чарли, побързай, ще го убие!
Изтичах обратно при нея, но не можех да видя момчето.
— Убива го — повтори тя.
— Къде отидоха?
— Никъде. Там са. Никъде не са отишли — отвърна тя, обзета от силно вълнение. — Той падна. Момчето падна и мъжът…
Направих единственото нещо, което ми дойде на ума. Изтичах обратно до изоставеното училище и грабнах една тухла.
— Какво правиш? — попита тя, докато аз се промушвах през оградата, за да се върна при нея.
— Прося си убийство за двете ни — казах аз и се прицелих.