Джема дори не вдигна поглед от закуската си. Току-виж, някой косъм от прическата й се разместил от движението. Дениз въздъхна при предложението на баща ми и започна да реже от неговото бурито.
— Няма нужда — казах. — Ядох вече.
Тя ме изгледа, явно подразнена. Често й въздействах по този начин.
— Какво яде? — попита тя с остри, режещи като бръснач нотки в гласа.
Замълчах. Това беше номер. Усещах го. Проявяваше интерес към хранителното съдържание на закуската ми, за да се престори на загрижена. Стиснах устни, отказвайки да бъда замесена в такова очевидно лицемерие.
Но тя се вторачи в мен с пробивния си като лазер поглед и аз се предадох.
— Боровинкова кифла.
Тя направи сърдита гримаса и насочи вниманието си обратно към своето бурито.
Уф, разминах се за мъничко. Кой да знае, че споменаването на боровинкова кифла би ядосало мащехата ми толкова много? Може би трябваше да добавя и ягодовото крем-сирене. Не ми беше приятно, че съм такова разочарование за жената, която ме е отгледала, но, да му се не види, бях дала всичко от себе си. Дори да бях изобретила колелото, тя пак щеше да е разочарована. Или пък залепващите се листчета. Или костния мозък.
Баща ми се изправи, за да ме целуне и ахна при вида на челюстта ми. Бях напълно убедена, че и Дениз я беше забелязала — видях как се ококори, преди да успее да се овладее — но тъй като тя предпочете да пренебрегне темата, аз щях да направя същото.
Смъкнах очилата си надолу и поклатих глава към баща ми. Той замълча и смръщи вежди неодобрително, задето отказвах да коментирам пред злата си мащеха, после ме целуна по челото.
— След малко ще се кача. — Даваше ми да разбера, че въпреки всичко очаква обяснение.
— Там ще съм — казах аз, докато отварях вратата на асансьора. — Ако имаш късмет.
Той се засмя.
Дениз въздъхна.
Мащехата ми не я бива особено в отглеждането на деца. Мисля, че е използвала всичко добро у себе си за по-голямата ми сестра и когато е дошъл моят ред, майчинският й капацитет е бил изчерпан. И все пак успя да ми преподаде един основен урок. Тя беше тази, която ме информира, че способността ми да задържам вниманието си е като на мушица еднодневка със селективен слух. Поне това си мисля, че каза. Не я слушах внимателно. А, и също така ми каза, че мъжете искат само едно.
И докато сме на тази тема, трябва да съм наистина благодарна, че отношенията ни се развиха така. Аз самата не искам близост помежду ни повече от тях.
За да съм честна, трябва да кажа в защита на мащехата си, че човек трудно може да я вини. Тя имаше Джема. Неповторимата Джема Ви Дейвидсън.
Беше трудно да се състезаваш с нея. Особено предвид факта, че с Джема бяхме пълни противоположности. Джема имаше руса коса и сини очи, а аз не.
Джема винаги е била отличничка, а аз бях от златната среда.
На Джема й вървеше в науките, а на мен — в скатаването.
Джема я влечаха езиците, а мен — сексапилният италианец от нашата улица.
Джема отиде в колеж и се дипломира с отличие за три години и половина с бакалавърска степен по философия. Аз също завърших колеж и се дипломирах за три години и половина с бакалавърска степен по социология, само че с пълно отличие.
Джема никога не ми прости, че я унизих така. Но това я стимулира да продължи с образованието си като част от несекващото й състезание със самата себе си, което беше нещо като битка за оцеляване, но не толкова възвишено. Също така не се ограничи само до преките си преподаватели. Имаше връзка с женен доктор на науките на име Роланд. После самата тя защити докторат, и то преди да е навършила трийсет.
Дениз също не ми прости никога. На дипломирането на Джема пророни сълзи на радост. На моето дипломиране въртеше очи като пристрастен към хероин богат наследник. Вероятно беше ядосана, че трябваше да пропусне съботната си сбирка по градинарство, за да присъства на церемонията. Или пък заради факта, че под лъскавата си тога носех тениска с надпис „Гиниялна“.
Татко се гордееше с мен. Дълго се преструвах, че това ми е достатъчно. Не спирах да си мисля, че някой ден Дениз ще открие у себе си върховната способност да се гордее с повече от един човек.
Този ден така и не дойде. В знак на пълно неуважение направих точно каквото Дениз очакваше от мен: разочаровах я. Отново. Тъй като Дениз смяташе, че мястото на жената е в класната стая, аз се втурнах да се запиша провеждащата се в университета кампания за набиране на хора, и се присъединих към Корпуса на мира. Да я разочаровам беше толкова по-лесно, отколкото да полагам неистови усилия да не го правя. А и тези коси погледи и въздишки на неодобрение се понасят далеч по-лесно, когато са заслужени. Да не говорим, че трябваше да работя с военни по няколко проекта, а ти да видиш, сред военните изобилстваха мъжете в униформи. По-хубаво от това, здраве му кажи. И-и-ха!