Моята самоувереност изглежда го забавляваше.
— Чудех се защо да не излезем на кафе някой път.
— По дяволите! — каза Елизабет. — Може ли да гледам?
Намръщих й се.
— Няма да излизаме на кафе.
Гарет наведе глава, като очевидно се стараеше да прояви търпение.
— Виж — казах аз, тъй като ми беше дошло до гуша от поведението му, — вече ти казах, че или трябва да приемеш способностите ми, или да не го правиш. Второто е за предпочитане. Вратата е там. Приятен ден и майната ти.
Той вдигна глава. Изражението му беше сериозно, но не ядосано, както се очакваше да бъде след казаното от мен.
— Първо — каза той, — още свиквам с положението, госпожице Вкисната. Дай ми малко време.
— Не.
— Второ — продължи той, — искам да го обсъдим.
— Не.
— Обясни ми как става.
— Ами…
— Непрекъснато ли виждаш мъртви?
— Всеки втори уикенд и по празници.
— Те навсякъде ли са?
— Задникът на жабата водоустойчив ли е? — отговорих с въпрос, като се облегнах назад и вдигнах прашните си ботуши на бюрото.
Кръстосах глезени и се втренчих в една точка, за да подчертая нетърпението си, докато чаках Гарет да вземе решение. Да повярва или не.
Наричам този момент „пробуждането“ — моментът, в който хората започват да се чудят дали наистина виждам напускащите този свят. Продължават да имат съмнения. Мислят много в опит да намерят някакво обяснение, каквото и да е, как правя това, което правя.
Пробуждането е като кръстопът и предполагаемият пътешественик трябва да избере накъде да тръгне. За съжаление отклонението, което води към „Чарли вижда мъртъвци“ е много по-тежко за изминаване от сигурното и безопасно „Чарли е луда“. Никой не иска да изглежда като глупак. В девет от десет случая точно това спира хората да си позволят да повярват.
Гарет се загледа в мен за кратко. Почти можех да видя как работят чарковете в главата му. След още известно време започнах да си мисля, че въпросните чаркове имат нужда от смазка.
— Как така знаеше къде да търсим тялото на госпожица Елъри? — попита той накрая.
— Няма да обяснявам отново, Суопс.
— Питам сериозно.
— Не.
След още една дълга пауза той попита:
— И правиш това от петгодишна?
Изръмжах.
— Виждам мъртвите, откакто съм родена. На баща ми му отне пет години да ми повярва. Когато му казах къде ще намери трупа на изчезнало момиче, осъзна каква находка съм.
— Малката Джонсън — вметна той.
Помъчих се да не трепна. Споменът не беше от любимите ми.
Всъщност ако някой ме попита, трудно бих избрала по-малко любим. В деня на фиаското с момичето Джонсън, както аз го наричах, Дениз свърна по лесния път, като предпочете да не ми повярва и се зарече никога повече да не говори за това. Същия този ден осъзнах колко е неестествена дарбата ми, а също и че определени хора — близки до мен хора — ме презират заради нея. Разбира се, унизителният шамар на мащехата ми пред десетки свидетели също допринесе за отвращението ми от случката.
— Добре ли си? — попита Зюсман.
Почти бях забравила за присъствието им. Кимнах дискретно.
— Знаеш ли — каза Елизабет, — мисля, че той се опитва да бъде непредубеден.
Отправих й скептична гримаса. Беше гадно от моя страна. Тя само се опитваше да помогне.
— Те тук ли са в момента? — попита Гарет.
Въздъхнах. Никак не ми беше до неговия антагонизъм в момента. Но той попита.
— Да.
Той извади бележника си.
— Ще попиташ ли госпожица Елъри кога е рожденият й ден?
— Не.
Елизабет пристъпи.
— На двайсети юни е.
Погледнах към нея.
— Той знае кога е. Иска да провери дали аз знам.
— Не ли? — попита той. Изглеждаше разочарован. Сякаш искаше да отговоря правилно и да ми повярва. Във всеки случай поне за пет минути. Точно от фалшивите вярващи трябваше да се пазя. Имаха лошия навик да ме удрят в гърба, когато най-малко го очаквах.
— Просто му кажи — предложи Елизабет.
— Ти не разбираш — отговорих й аз. — Хора като него никога не вярват сто процента. Винаги ще се съмнява. Все ще ме проверява. Ще ме изпитва за информация, която вече му е известна, за да види дали ще се издъня. — Погледнах обратно към Гарет. — Така че майната му.
— Елизабет — обади се Зюсман, — може би просто трябва да…