— Но…
— Никакво „но“. — Имах сериозни възражения срещу думата „екстрасенс“. Никак не ми пасваше. Запуших ушите си с ръце и започнах да си тананикам.
— Много зряло.
Беше прав. Въпреки всичко му се изплезих, после свалих ръце.
— Чуй ме. Аз самата имам повече въпроси, отколкото отговори. До голяма степен съм убедена, че способностите ми са по-близки до шизофрения, отколкото до нещо свръхестествено. Питай, когото искаш. Сигурно хлопащите дъски в главата ми са не една и две.
— Шизофрения — повтори той с дълбоко съмнение.
— Чувам гласове в съзнанието си. Какво по-шизофренично от това?
— Но ти току-що каза…
Вдигнах показалец към него. Средният пръст би бил по-подходящ, но трябваше да обясня, преди да загубя вече завладените територии.
— Когато хората попаднат в ситуацията, в която си ти сега, близо до това да повярват в способностите ми, губят всякакви задръжки. Започват да ме изпитват, задават ми глупави въпроси, искат да знаят къде ще бъде следващото земетресение или пък печелившите числа от тотото. Някога чел ли си във вестник заглавие „Екстрасенс спечели от тотото“? Не съм екстрасенс. Не знам дали изобщо такова нещо съществува.
— Кажи му какво си — изчурулика Елизабет развълнувано, докато Гарет запрехвърля бележките си.
Хвърлих й поглед в смисъл „застреляй се“, но не подейства. Може би, защото вече беше застреляна.
— Сериозно — настоя тя, — просто му кажи. Вече започва да ти вярва. Много ще му хареса.
— Не, няма — прошепнах през зъби, забравила, че аз бях единственият жив човек в стаята, който можеше да я чуе.
— Лице, чувствително към явления от свръхестествен характер — вдигна към мен поглед Гарет. — Това е дефиницията за екстрасенс.
— Добре де. Може би — отвърнах. — Но мразя думата и асоциациите, които навява.
— Както кажеш — сви рамене той. — И какво няма да направя?
— Да го харесаш.
— Кое? Способностите ти ли?
— Не точно.
— Тогава какво?
Тогава какво? Щом наистина искаше да научи, можех да му сервирам пълното меню. Вече бях започнала. Защо да спирам сега? Дори баща ми или чичо ми Боб не знаеха всички подробности за истинската ми същност. Не се беше налагало да им казвам. Те ми вярваха и това беше достатъчно. Но тъй като не ме беше грижа за мнението на Гарет…
— Добре — заявих с предизвикателна нотка в гласа. — Ще ти кажа всичко. Ако го направя, ще си тръгнеш ли?
След известна пауза той се съгласи с почти незабележимо кимване.
— Аз съм… нещо като… един вид… — Проскърцах със зъби и го изстрелях. — Аз съм жътвар на души. Жътварят на души.
Ето. Казах го. Картите бяха на масата, внесла бях пълна яснота, разголила бях душата си и всякакви подобни клишета. Но той не се стъписа. Не се засмя. Не скочи от стола, нито изхвърча през вратата. Всъщност не помръдна изобщо. Нито на сантиметър. Зачудих се дали още диша. После ми просветна. Това беше лицето му за покер. Сивите му очи останаха вперени в мен, докато чаках реакция, но той не смяташе да покаже такава. Трябва да призная, че лицето му за покер си го биваше. Нямах представа какво се въртеше в главата му.
— Мисля, че ти повярва — заключи Елизабет, която се наведе към него и го погледна, а после насочи вниманието си към мен.
Не можеше да не забележи съмнението, което изразяваше всяка черта на лицето ми. Постарах се особено много.
— Как точно действа?
Обърнах се отново към него.
— Каза, че ще си тръгнеш.
— Само ако ми кажеш всичко — контрира той.
— Как действа ли? Не знам. Просто се получава.
— Какво точно правиш?
— Помагам на хората да преминат.
— Да преминат?
— От другата страна — добавих, като се чудех дали беше възможно да няма никаква представа за тези неща.
— Как?
Господи, ама че беше упорит.
— Извини ме — скочих, избутах офис варианта на „любовно канапе“ напред и отново седнах.
Адвокатите се приближиха, любопитни да чуят всяка дума от казаното.
— Ще седнете ли? Изнервяте ме като се реете така.
— Разбира се — отговориха и се сгъчкаха на канапето до мен. Едва се сдържах да не се разхиля.
— Как? — повтори Гарет.
Все едно, че бях отново в трети клас. Дълга въздишка се откъсна от устните ми, докато обмислях какво му бях казала до тук. Това можеше да бъде използвано като оръжие срещу мен. Случвало се беше преди и то от хора, на които вярвах много повече, отколкото на Гарет. Все пак, като бяхме стигнали дотук…