— В общи линии — казах като преувеличих нотката на неохота в гласа си, — се опитвам да им помогна да разберат защо са останали и ги насочвам към светлината.
— Каква светлина?
— Единствената светлина, за чието съществуване ми е известно — отвърнах, като прибегнах към тактиката „спасявай се чрез извъртане“. Бях я научила от първия лейтенант, с когото ходех като студентка.
На него не му подейства.
— Каква е тази светлина?
Замълчах. Някои части от информацията бяха по-ценни от други.
Те бяха запазени само за мъртвите. Истината за това, което правех, нямаше да го накара да повярва. По-скоро щеше да го изстреля през вратата. Като си помисля за това…
— Това съм аз — заявих с арогантно превъзходство и вирнах брадичка. Почувствах се, сякаш бях в прогимназията и подканвах хулиган да ме предизвика.
След миг на размисъл той попита:
— Ти ли?
— Аз — повторих точно толкова арогантно. „Давай, господин Скептик. Разведри деня ми. Предизвикай ме. Докажи ми, че греша. Ама друг път.“ — Доколкото схващам, съм много ярка.
Изведнъж осъзнах какво бях сторила. Бях казала прекалено много. Отприщила бях гордостта си и стана тя каквато стана. Пълна излагация.
Гарет се облегна и започна да ме изучава с поглед сантиметър по сантиметър, преди да се втренчи отново в очите ми.
— Значи им помагаш да разберат защо не са преминали?
Вече нямаше как да се измъкна от проклетия разговор.
Неслучайно гордостта беше един от седемте смъртни гряха.
— Да — отговорих.
— И после ги отвеждаш към светлината?
— Да.
— Която всъщност си ти.
— Да.
— Значи като преминем — промълви Зюсман, — това ще стане през теб?
Погледнах към него. Предположих, че ще е стреснат от подобна идея, която поне на хиляда планети би се смятала за светотатство, но той изглеждаше очарован.
— Да, ще преминете през мен, Жътваря на души — поясних.
— Това е най-страхотното нещо, което чух днес — възкликна Барбър.
— Ти си порталът — уточни Гарет.
— Предполагам, че може и така да се каже — свих рамене аз.
Усмивката, която се изписа на лицето му, показваше, че е заинтригуван и това ме направи крайно подозрителна.
— Пада си по теб — отбеляза Елизабет.
Погледнах часовника си, без да й обръщам внимание.
— Я, колко часът станало. — Къде се бавеше чичо Боб, по дяволите?
— Значи душите, които не са преминали, остават тук и си минават през нас без едничка грижа на света? — продължи Гарет с разпита.
Въздъхнах. Това можеше да продължи с дни.
— Не. Те съществуват в същото време и пространство, но в различна плоскост. Като двупланова картина. Аз съм способна да виждам двете плоскости едновременно.
— Това те прави наистина уникална — каза той с блеснали от възхищение очи.
Дойде ми прекалено. И без това челюстта ми беше увиснала чак до пода — фигуративно казано де — задето въобще беше повярвал на приказките ми.
— Какво ще кажеш да излезем на кафе? — предложи той отново.
— Но аз вече ти обясних всичко.
— Сладурче, съмнявам се, че дори си одраскала повърхността. — Аз замълчах и той добави: — Може да излезем като приятели.
Съвсем леко се намръщих и му напомних:
— Не сме приятели, забрави ли? През последните месеци го демонстрира твърде ясно. Не сме другарчета, побратими или нещо, което дори слабо да наподобява приятели.
— Любовници за през уикенда? — предложи той.
Дотук. Не знам каква игра играеше — със сигурност не Монополи, нито пък дама — но аз отказвах да се включа. Станах и заобиколих бюрото, за да се извися над него. Застрашително. Като Дарт Вейдър, но с по-голям капацитет на белите дробове. След многозначителен поглед посочих към изхода.
— Имам работа за вършене.
— Работа ли? По вратата? — попита, за да ме подразни.
— Какво?
— Ще я боядисваш ли?
— Не.
— Предлагам да е наситенокафяво, за да отива на косата ти — изправи се и сега той се извисяваше над мен. След продължителен поглед, вече изпълнен със съвсем различен смисъл, каза меко: — Или златисто… За да подхожда на очите ти.