— Харесвам името на бара на баща ти — заяви Елизабет, докато се тътрех надолу.
Насилих се да се върна към действителността. Отношението на Елизабет към мен се беше променило, след като почти правих секс с безтелесно човешко същество пред нея. Но не мисля, че беше ядосана. Нито скандализирана. Може би имаше нещо общо с Гарет. Може би го приемаше като изневяра, тъй като той имаше чувства към мен. Добре де, имаше чувства, но те не бяха топли.
— Благодаря — отвърнах. — Кръсти го на мен за огромно разочарование на сестра ми — добавих.
Зюсман се подсмихна.
— На теб ли? Мислех, че се казва „Белята“.
— Да. Чичо Боб ме наричаше Белята години наред. Като Джейн Белята. Когато баща ми купи бара, реши, че подхожда.
— Харесва ми — обяви Елизабет. — Някога имах куче, кръстено на мен.
Помъчих се да не се разсмея.
— Каква порода?
— Питбул — отговори тя с дяволита усмивка на лицето.
— Подхожда ти — изкикотих се.
Седнахме на закътана маса в един тъмен ъгъл с надеждата да говоря с клиентите си, без някой да ни зяпа. След кратко представяне и съкратена версия на вечерта ми със съпруга насилник, за да обясня състоянието на лицето си, попитах баща си за съобщения.
— Тук ли? — попита. — Очакваш ли нещо?
— Да и не. — Роузи Хършил, първата ми клиентка, за чието изчезване бях съдействала, трябваше да се обади, ако изпадне в беда. Така че, липсата на новини беше добра новина. Не искахме да поемаме риска да комуникираме без нужда. Нищо, което да я свързва с работата ми, нищо, което би потвърдило факта, че беше изчезнала от жалкия живот на мъжа си. Не че той имаше достатъчно мозък в главата си да разбере какво всъщност се беше случило.
— Това не отговаря на въпроса ми — заяви баща ми в очакване на подробности.
— Разбира се, че отговаря.
Той очевидно схвана мисълта ми.
— Служебни дела. Разбирам. Ще ти кажа, ако има нещо.
— Благодаря, татко.
Той се усмихна, замълча за момент, после се наведе и прошепна в ухото ми:
— Но ако още веднъж се появиш в бара ми с насинено и подпухнало лице, ще си поговорим сериозно за служебните ти дела и всички последствия от тях.
По дяволите. Мислех, че ми се е разминало. Реших, че съм го убедила в образователните достойнства на преживяното.
Отпуснах рамене.
— Добре — казах, като добавих захарен сироп към обикновено не сладникавия си глас.
Той ме целуна по бузата и тръгна към бара. Очевидно Дони не беше дошъл още. Дони беше мълчалив индианец с дълга черна коса и прекрасно оформени гръдни мускули. Дотолкова не го беше грижа за мен, че не би ми отделил и минута внимание. Но бездруго всяка минута от деня ми беше запълнена. А и Дони беше приятен за гледане.
Чичо Боб затвори телефона си и насочи цялото си внимание към мен. Беше доста притеснително.
— Ще ми кажеш ли какво стана в офиса ти сутринта? — започна той.
Това ли? Размърдах се смутено на стола си. Да се целуваш с нищото сигурно изглежда нелепо за страничен наблюдател.
— Колко зле беше?
— Не прекалено. Помислих, че си получила пристъп на паника. После осъзнах, че след като Куки и Суопс просто стоят и те гледат втренчено, едва ли е нещо опасно за живота ти.
— Точно така. В противен случай Суопс сигурно щеше да ми прави дишане уста в уста или нещо друго също така героично.
Чичо Боб наклони глава.
— Всъщност по-многозначителен беше копнежът, изписан по лицето на Куки.
Напуши ме смях. Можех да си представя еуфоричното изражение на Куки. Чичо Боб седеше търпеливо, а гъстите му вежди бяха вдигнати въпросително, сякаш очакваше някакво обяснение.
Е, нямаше да го получи.
— Може би е по-добре да не обсъждаме случилото се. Все пак си ми чичо.
— Добре — съгласи се той с равнодушно свиване на раменете, като се престори, че темата е приключена. Отпи от студения си чай, после добави: — Суопс изглеждаше доста огорчен. Мислех си, че може да знаеш защо.
— Да, знам. Защото е мръсник.
— Понякога е кисел. Това не го отричам.