— Също като Джоузеф Менгеле.
— В негова защита — продължи той, като правеше всичко възможно да ме умилостиви — неразбирателството между вас е по моя вина. Само ако си бях държал устата затворена. Проклетите бири.
— Не бирите са превърнали Суопс в мръсник. Убедена съм, че такъв се е родил.
Чичо Боб пое дълбоко дъх и наистина сложи точка на темата.
— Виждам накъде не води този разговор. Да му се не види, Чарли, имам работа за вършене. — Аз примигнах изненадано, а той се ухили. — Трябва да ида да дразня баща ти.
Стана от масата и ме потупа по рамото, с което показваше, че всичко между нас е наред.
Плъзнах ръка върху неговата.
— Подразни го и заради мен.
След като стисна нежно рамото ми, чичо Боб пое към бара и обяви високо, че е инспектор от Службата по хигиена. Примрях.
Нямаше много неща, които баща ми да намира по-малко забавни от посещение на хигиенните инспектори. Нареждаше се някъде между данъчна ревизия и призовка за съдебен иск. Погледнах отново към адвокатите. Те седяха около масата — чичо Боб беше сложил столове и за тях — и говореха помежду си.
— Знаеш ли кога е погребението ти? — попита Елизабет Зюсман с тъга в гласа.
Той наведе глава.
— Имат среща с погребалните агенти днес следобед.
Тя сложи ръката си върху неговата.
— Как го понася Мишел?
— Не й е лесно. Трябва да се върна при нея.
Ох. Той явно щеше да бъде от онези, които искат да останат, за да се грижат за семейството си. Точно както Барбър не можеше да пребледнее, така беше невъзможно и дух да се грижи за семейството си. Физически е невъзможно.
— Ами ти? — попита Барбър Елизабет. — Знаеш ли кога е погребението ти?
— Още не. — Тя се приближи към него. — Ти ще отидеш ли на погребението си?
Барбър сви рамене.
— Не знам. Ти ще ходиш ли на твоето?
— Мисля, че да.
— Наистина ли?
Елизабет се доближи още повече.
— Да сключим сделка. Ако ти дойдеш на погребението ми, аз ще дойда на твоето.
Барбър се замисли за момент и после неохотно вдигна рамене.
Едва се сдържах да не се разхиля. Бяха като хлапета, които се опитват да се убедят взаимно, че всъщност не искат да ходят на училищна танцова забава.
— Бихме могли да го направим — отбеляза Барбър. — Какво ще кажеш, Патрик?
— Какво? — Зюсман сякаш беше на хиляди слънчеви галактики разстояние. Насили се да насочи вниманието си обратно към колегите си.
— Хайде — заубеждава го Елизабет, — ще можем да чуем всички прекрасни думи, казани за нас от роднините, които ни мразят най-много.
Зюсман въздъхна.
— Може би сте прави.
— Разбира се, че сме прави — заяви тя и отново потупа ръката му.
— Не мислиш ли, че трябва да отиде на погребението си, Шарлот?
— На погребението си ли? — попитах аз, тъй като ме бяха хванали неподготвена. — О, да, разбира се. Кой не би дал всичко да присъства на собственото си погребение?
— Виждаш ли? — продължи тя и пак потупа ръката му.
— Надявам се да не сме в едно и също гробище — намеси се Барбър. — Не знам дали ще понеса вечността с вас двамата за съседи.
Зюсман изръмжа и Елизабет го плясна по ръката.
— Само отбелязвам — каза той с широка усмивка, а Елизабет му се намръщи закачливо. Той се обърна към мен. — Жътварке, какво следва оттук нататък?
Трябваше да помисля над това.
— Първо — започнах и поклатих пръст, — за теб съм госпожица Жътварка.
Той се засмя.
— И второ, може би е добре да прегледам документите ви по този случай.
— Разбира се — съгласи се Елизабет. — Имам ключ за спешни случаи, скрит в офиса.
— О! — казах и се свих в стола като третокласничка, на която й се пишка. — Нали не е скрит зад фалшив камък, който прилича на истински?
— Не — отговориха едновременно.
— Извинявай, продължи — казах на Елизабет, тъй като я бях прекъснала.
— Трябва да ти дадем кода за алармата, в случай че Нора я няма. Ако е там, вероятно ще ти е трудно да получиш каквото и да било без официална заповед.
— Добре, не се бях сетила затова. Сигурна съм, че чичо Боб ще ми я осигури.
— Ако не го направи — каза Зюсман, — може да обмислиш варианта да влезеш довечера и да вземеш документите.
Всички се обърнахме към него. Не изглеждаше такъв тип човек.