— Какво? Не е незаконно, ако й дадем разрешение.
Това беше вярно.
— Въпреки че не съм сигурна дали властите ще се съгласят с теб, идеята ми харесва.
Зюсман се ухили.
— Имах такова усещане.
— Мога ли да ви задам няколко въпроса? — продължих, като реших, че моментът е удобен да отворя дума за Рейес. — Относно случката тази сутрин.
— Разбира се — съгласи се Барбър. Елизабет сведе поглед и някак се отдръпна. Не прекалено явно, но познавам хората достатъчно добре, че да усетя кога атмосферата се променя. Бях любопитна за причината. Какво ли я спираше да говори с мен за това?
Върнах се на темата за Рейес. Реших да приключа веднъж завинаги със смущаващата част.
— Искам да приключа със смущаващата част — заявих. Беше по-добре да говоря за нещата открито. — Надявам се, че тъй като сте способни да го видите, не съм изглеждала глупаво пред вас, така както вероятно съм изглеждала пред Куки и Суопс. Видяхте го, нали? Нали не изглеждах, сякаш прегръщам въздуха?
Те се спогледаха, очевидно объркани, и аз попитах:
— Видяхте ли го?
— Разбира се, че го видяхме — каза Елизабет. — Но ти не си го прегръщала. Дори не си помръдвала.
Наведох се към нея.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти просто стоеше там — включи се Зюсман и повдигна очилата си с показалец, — с гръб, опрян в стената, и ръце, прилепени към тялото. Главата ти беше отметната назад и лъхтеше, сякаш си участвала в маратон, но не си помръдвала.
Описанието му ме разконцентрира за секунда. Ръцете ми са били прилепени към тялото? Главата ми е била отметната назад?
— Но той беше там. Вие го видяхте. Ние двамата…
— … се бяхте впили един друг като гъсеница в маруля? — допълни Барбър въпросително.
— Да, нещо такова.
— Не че имам нещо против — заразмахва ръце той. — Далеч не. Сцената си я биваше.
В старанието си да не се изчервя почервенях още повече. Чувствах руменина да покрива лицето ми и единствената ми надежда беше, че подхожда със синьото, което вече беше там.
— Но ти не помръдна — повтори Елизабет. — Не с тялото си.
— Съжалявам, не разбирам.
— Душата ти, духът ти, наричай го, както искаш. То се движеше. Ти изглеждаше като една от нас, само че по-цветна.
— Да — каза Барбър, — ти се отдели от тялото си… за да бъдеш с него. Беше невероятно.
Бях смаяна. Нищо чудно, че го усещах като сън. Дали бях постигнала нещо като астрална проекция. Надявам се, че не. Не вярвах в тези неща. Но може би те вярваха в мен.
— Как така съм успяла да напусна тялото си? — попитах объркано.
— Ти си жътварят на души — вдигна рамене Барбър. — Ти ни кажи.
— Не знам. — Взрях се в дланите си, сякаш те съдържаха отговора. — Не знаех, че подобно нещо е възможно.
— Не се притеснявай. Аз пък дори не подозирах, че подобно нещо е възможно.
— Напълно съм шокирана — отговорих. Предполагаше се, че аз съм човекът със знанията. Кое му е хубавото да си жътвар на души, ако не си посветен за интересните неща? Аз бях порталът, дявол го взел. Редно беше да съм наясно.
— Обаче той беше суперсекси.
Това ме върна към разговора със скоростта на светлината.
Погледнах към Елизабет.
— Наистина ли? Успяхте ли да го разгледате добре? Трябва да съм откровена с вас. Не знам какво точно е той.
— Освен, че е суперсекси ли? — попита Елизабет.
— С тази част съм наясно.
Тя се засмя тихичко. Спряхме да говорим, докато татко ми поднасяше сандвича и ми предлагаше десет хиляди долара да очистя чичо Боб. После напусна, въоръжен с ножа за масло. Очевидно възнамеряваше сам да свърши тази работа. Зачудих се дали да не предупредя чичо си, но кое щеше да му е забавното на това?
— Елизабет, трябва да те попитам нещо — казах, като бутнах за малко сандвича си настрана.
— Разбира се. Какво има?
— Имам чувството, че след тази сутрин ти се дистанцира.
— Съжалявам — каза тя, поемайки отговорността, но без да предложи обяснение. С други думи се опита да се отърве от отговорност.
— Не се извинявай — добавих бързо. — Просто се тревожа дали не се е случило нещо.
Тя пое дълбоко въздух — още един физиологически излишен акт — и каза:
— Мъжът, който успя да се материализира от въздуха… Той беше толкова красив.