Барбър ме погледна слисан.
— Прощавай — отрезвен каза той. — Но все си мисля, че съм пропуснал нещо. Нещо, което през цялото време е било пред мен.
Е, браво, сега пък се почувствах виновна.
— Не, ти прощавай. Вината е изцяло моя.
Отново се обърнах към Уиър.
— Извинете ме. Чувам разни гласове в главата си.
Изражението му се промени, но не в посоката, която очаквах. Той внезапно… се озари от надежда.
— Наистина ли ще успеете да направите това, което те твърдят, че можете?
Тъй като не бях сигурна за какво говори, кои са те и какво са казали, че мога да направя, повдигнах въпросително вежди.
— Като казвате „те“, имате предвид…?
Той се наведе напред, сякаш да го чувам по-добре през стъклото.
— Чух надзирателите да си говорят. Бяха изненадани, че ми идвате на посещение.
— Защо? — попитах, и аз самата изненадана.
— Казаха, че разрешавате престъпления, непосилни за никой друг. Че сте разгадали дори случай отпреди десетилетия.
Направих гримаса на досада.
— Това беше един път, за бога. Извадих късмет.
При мен беше дошла жена, убита през петдесетте години. Убедих чичо Боб да помогне и заедно приключихме случая й. Не бих се справила без него. Нито без цялата технология, с която разполагаше полицията. Разбира се, от помощ беше фактът, че тя знаеше точно кой я е убил и къде е оръдието на престъплението. Горката жена имаше много зъл доведен син.
— Те друго казаха — продължи Уиър. — Че знаете неща, които никой друг не би могъл да знае.
— Кой го каза?
— Един от надзирателите ни, женен е за полицайка.
— Е, това обяснява всичко. Полицаите си мислят, че…
— Не ме интересува какво си мислят полицаите, госпожице Дейвидсън. Искам само да знам дали можете да правите онова, което те казват.
Не можах да сдържа унила въздишка.
— Не искам да подклаждам големи надежди у вас.
— Госпожице Дейвидсън, самото ви присъствие ми дава надежда. Съжалявам, но това е положението.
— И аз съжалявам, господин Уиър. Шансовете това да доведе до нещо…
— … са по-добри от шансовете, които имах сутринта.
— Щом искате така да гледате на нещата, не мога да ви спра — предадох се аз.
— Но вие умеете ли това, което казват?
От нежеланието да подсилвам надеждите му ме обзе напрежение, което пропълзя по гръбнака и скова раменете ми. Нямах представа колко ще е полезна дарбата ми в този конкретен случай. Но може би самата надежда щеше да се отрази добре на Уиър. Поне това можех да му предложа.
— Да, господин Уиър, умея това, което казват. — Изчаках да осмисли думите ми и леко шокираното му изражение да се върне към нормалното, после добавих: — Ще ви отведат в диагностичния център в Лос Лунас за психиатрична оценка, преди да ви пратят в затвора. Ще гледам да преодолея пълчищата от лунатици там и да ви посетя, ако желаете. Ще ви държа в течение за напредъка си.
Най-после на лицето му се появи плаха усмивка.
— Много бих искал.
С крайчеца на устата си попитах Барбър:
— Имаш ли още въпроси?
Той все още беше потънал в мисли и само поклати глава.
— Е, добре, до скоро — казах на Уиър.
Върнах слушалката на място и взех да прибирам бележника и писалката си, когато получих прозрение. Нещо такова де. Извърнах се и почуках по стъклото, за да привлека вниманието на Уиър.
Надзирателят му позволи да се върне и отново да вдигне телефона.
— На каква възраст е той? — попитах, като прикрепях слушалката с рамо и разлиствах бележника си.
— Моля?
— Племенникът ви. На колко години е?
— На петнайсет. Или беше. Сега вече е на шестнайсет.
— И още не са го открили?
— Не, доколкото знам. Какво…?
— А на каква възраст беше момчето? Онова в задния ви двор?
— Виждам накъде биеш — обади се Барбър.
— Беше на петнайсет. Мислите ли, че има връзка?
Смигнах на Барбър, после се наведох към Уиър с малко повече обещание в погледа си.
— Сигурно има и ще направя всичко, но ще открия каква е.
Последното, което исках, бе да прибързвам с изводите, но не можех да се отърся от чувството, че тези две момчета се бяха движили в едни и същи кръгове. Две хлапета със сходен личен живот, едното изчезнало, а другото мъртво? Умът ми крещеше: „Хищник!“.