Макар да имах нужда от книжата на Барбър, не ми се разправяше с Нора, секретарката на правната кантора. Ако приличаше на другите секретарки, които познавах, беше на крачка от всемогъщието на Господ Бог и не би понесла кротко някой да си вре носа. Влизането с взлом беше далеч по-безопасно. Но това означаваше да чакам нощта.
Междувременно чичо Боб събираше всичко, с което полицията разполагаше по случая, а Барбър бе пратен в дома на сестрата на Уиър, за да разбере, дали е имала някакъв контакт с Теди, изчезналия племенник. Реших да пусна първо Барбър, за да имам представа за обстановката, преди да разговарям с жената. Аз пък щях да изприпкам до офиса си, за да събера възможно най-много информация от интернет. На излизане от предварителния арест отворих клетъчния си телефон и се обадих на Куки.
— О, шефе — каза тя вместо поздрав. — Да не кроиш вече бягство от затвора?
— Не. Ако щеш вярвай, пуснаха ме да си тръгна оттук.
— Луди хора. Къде им е умът?
— Явно прецениха, че само ще си вземат белята с мен.
Тя се засмя.
— Имаш три съобщения, нищо чак толкова спешно. Госпожа Джордж все така се кълне, че съпругът й изневерява и иска да се види с теб следобед.
— Не.
— И аз й казах същото, само дето не бях толкова многословна — пошегува се тя. — Всичко друго може да почака. Е, какво ново?
— Радвам се, че попита — отвърнах, докато излизах през остъклените врати. Набързо огледах района за Били, но той сигурно имаше по-приятни неща за вършене. — Адвокатите ми дадоха интересна информация по време на обяда.
— Така ли? Колко интересна?
— Адски.
— Звучи обещаващо.
— Можеш ли да влезеш в затворническия регистър и да напишеш в търсачката името „Рейес“.
— Затворническия регистър?
Трепнах. В нейната уста звучеше толкова… престъпно.
— Да, дълга история.
— Има около двеста затворници и предсрочно освободени с фамилия Рейес.
— Я, колко си бърза. Опитай го като малко име.
Чух тракане, а после и отговора й:
— По-добре. Само четирима са.
— Хубаво. Сега той трябва да е към трийсетгодишен.
— Остана един.
Замръзнах с наполовина вкаран във вратата ключ.
— Един? Сериозно?
— Рейес Фароу.
Сърцето ми задумка притеснено в гърдите. Възможно ли беше след всички тези години да съм го открила?
— Сложили ли са снимка? — попитах. От Куки не последва отговор и аз пробвах отново. — Куки? Там ли си?
— Боже мой, Чарли. Това е… това е той.
Ключовете ми паднаха на земята и аз се подпрях със свободната си ръка на Мизъри.
— Откъде знаеш? Никога не си го виждала.
— Великолепен е. Точно както го описваше.
Опитах се да успокоя дишането си. Нямах хартиен плик под ръка, ако се стигнеше дотам.
— Никога не съм виждала такава яростна и стъписваща красота.
— Значи е той — потвърдих, без капка съмнение, че е открила точния човек.
— Пращам ти снимката.
Вдигнах телефона пред себе си и зачаках съобщението. След няколко дълги секунди на екрана излезе снимка и аз с усилие се задържах във вертикално положение. Ала коленете ми бяха омекнали и се свлякох да приседна на бордюра, неспособна да откъсна очи от екрана.
Куки го беше казала много точно. У него имаше ярост, изражението му бе едновременно напрегнато и ядосано, сякаш предупреждаваше полицаите да не припарват до него. Заради тяхната сигурност. Дори на лошото осветление очите му искряха от едва сдържан гняв. Явно в момента, когато го бяха снимали, беше далеч от безоблачното щастие.
— Още е в списъците като затворник. Питам се колко ли често ги осъвременяват. Чарли?
Куки още беше на линия, но аз не можех да отлепя очи от снимката. Тя изглежда разбра, че имам нужда от малко време и изчака мълчаливо да дойда на себе си.
Скоро и това стана. С нова цел пред себе си приближих телефона до ухото си и се наведох да вдигна ключовете.
— Отивам да се видя с Ракетата.
Като прецених, че мога да убия с един куршум два заека, влязох в една странична улица и паркирах до контейнер за смет, с надеждата съседите да не се усетят, че възнамерявам да нахълтам с взлом в изоставената им лудница. Болницата, затворена от правителството през петдесетте години, по някакъв начин се беше озовала в ръцете на местна банда рокери или другояче казано „съседите“. Бяха се кръстили „Бандитите“ и никак не си падаха по нарушители в имота. Държаха и ротвайлери като доказателство.