Още докато вървях към болницата стомахът ми се сви на буци, но не заради ротвайлерите и не с лошо усещане. Лудниците ме очароват. Като студентка най-много обичах през уикендите да обикалям изоставени психиатрични клиники. Мъртъвците, които откривах там, бяха вибриращи, страстни, пълни с живот. Което си е ирония, защото те бяха мъртви.
Тази конкретна лудница бе дом на един от любимите ми умопобъркани. Животът на Ракетата — когато наистина е бил жив — представляваше по-голяма загадка и от Бермудския триъгълник, но успях да науча, че е бил дете по времето на Голямата депресия. Сестричката му умряла като бебе от пневмония и макар никога да не я бях срещала, той ми каза, че още се навъртала наоколо да му прави компания.
Ракетата много наподобяваше мен. Беше роден с цел, със задача. Ала никой не бе разбрал дарбата му. След смъртта на сестричката му родителите му го предали на грижите на психиатричната клиника в Ню Мексико. Последвалите години на неразбиране и лошо третиране, включително периодични дози електрошокова терапия, превърнали Ракетата в сянка от личността, която най-вероятно е бил.
В много отношения той беше като четирийсетгодишно хлапе в буркан с бисквитки, само дето бурканът всъщност е бил рушаща се, обречена лудница, а бисквитките му са били имена — имената на всички, които умирали и които той издълбавал ден след ден в стените на болницата. Като старателен деловодител. Не можех да си представя, че Свети Петър превъзхожда с нещо Ракетата.
Освен може би с притежанието на молив.
Адреналинът ми бликаше от възбудата. Наведнъж можех да разбера дали Теди, племенникът на Марк Уиър, е още жив — стисках палци да е така — и да открия Рейес. Ракетата знаеше мига, в който някой е починал и никога не забравяше нито едно име. Самият обем информация, който претъпкваше главата му, би довел здрав психически човек до ръба, което също би могло да обясни личността на Ракетата.
Вратите и прозорците на лудницата отдавна бяха заковани с дъски. Промъкнах се отзад, като се ослушвах за тропота на ротвайлерски лапи, после се плъзнах по корем през прозореца на мазе, който оставях леко открехнат при всяко от посещенията си. В тази конкретна лудница никога не ме бяха спипвали — което е добре, защото сигурно бих се лишила от крайник — но веднъж ме спипаха в една друга, която посетих край Лас Вегас, Ню Мексико. Някакъв шериф ме арестува. Може и да греша, но съм почти сигурна, че от този ден датира фетишът ми към мъже в униформи. Шерифът беше много секси. И взе, че ми сложи белезници. Оттогава вече не съм същата.
— Ракета? — извиках, като се приземих на глава върху някаква маса и с труд се изправих на крака. Изтупах прахта от себе си, включих фенерчето си и се отправих към стълбите. — Ракета, тук ли си?
Първият етаж беше празен. Обходих коридорите, като се дивях на хилядите имена, издълбани в мазилката на стените, после поех по сервизното стълбище към второто ниво. Изоставени книги и мебели се валяха наоколо в пълен безпорядък. Графити покриваха повечето повърхности като свидетелство за различните компании, попадали там през годините, вероятно преди рокерите да придобият собствеността. Очевидно випуск 83-та беше живял в свобода и сред него се открояваше Пати Дженкинс.
Съзвездието от националности, фигуриращо по стените благодарение на Ракетата, ме впечатляваше. Имаше имена на хинди и мандарин, на езика на арапахо и на фарси.
— Госпожице Шарлот — повика ме Ракетата зад гърба ми и в гласа му прозвуча палав смях.
Стресната се обърнах назад.
— Ракета, малък дявол такъв! — Той обичаше да ме плаши, затова при всяко посещение трябваше да се правя на ужасена до смърт.
Той се засмя истински и ме придърпа в задушаваща прегръдка. Ракетата беше като кръстоска между пухкаво мече гризли и тестеното човече от рекламата за детски храни. Имаше бебешко лице и игрив нрав и виждаше само доброто у хората. Винаги ми се е искало да бях го познавала като жив, преди властите буквално да изпържат мозъка му. Дали е бил жътвар на души като мен? Знаех, че е можел да вижда мъртвите, преди да умре.
Той ме пусна и събра вежди, комично смръщен.
— Никога не идваш да ме видиш. Никога.
— Никога ли? — шеговито подхвърлих аз.