— Аз оценявам твоята напредничавост — каза разсеяно, сякаш мисълта му беше другаде. — Не толкова, колкото предната ти фасада, но все пак…
Завъртях се на седалката си с лице към него.
— Предната ми фасада, както некрасноречиво се изрази ти, си има имена. Това е Опасност — посочих към дясната си гърда и после към лявата, — а това е Уил Робинсън. Ще съм ти задължена, ако се обръщаш на име към тях.
След дълга пауза, през която примигна няколко пъти, той попита:
— Кръстила си гърдите си?
Обърнах се с гръб към него и се изкикотих.
— И яйчниците ми си имат имена, но за тях не става дума толкова често. Хрумвало ли ти е, че цялата тази операция се обезсмисля с убийството на Карлос Ривера? — попитах чичо Боб. — Ако имат, макар и малко мозък в главите си, вероятно са се отървали от всякакви уличаващи доказателства, когато са разбрали за стореното от него.
— Така е — отвърна той. — Но има само един начин да сме сигурни.
— Защо не вземеш заповед, не повикаш подкрепление и не нахлуем вътре?
— На базата на какво? Анонимните сигнали не са достатъчно основание за обиск, сладурче. Тази флашка ни е нужна.
Беше прав. Не съвсем, но все пак… А и ме нарече „сладурче“.
Сръбнах толкова шумно, колкото бе възможно. Щеше да е от полза, ако знаехме какво търсим. Отново отпих, за да подчертая досадата си. Полицейските наблюдения са голяма скука. Чувствах, че е мой граждански дълг като изтъкнат специалист по сарказма да оживя малко обстановката, така че отново засърбах.
— Защо не идеш да правиш компания на Тафт? — предложи чичо Боб иззад бинокъла си.
— Не мога.
Дръпна го очите си.
— Защо?
— Не го харесвам.
— Чудесно. Мисля, че и той не те харесва.
— Също така — добавих, като за момента пренебрегнах неуважителното отношение на чичо към мен, — Адското Творение на Сатаната следи всяко негово движение. Забрави ли? — Едва тогава осъзнах казаното от чичо ми. — Не ме харесва ли?
Чибо свъси вежди утвърдително.
— Какво съм му направила? — възмутих се и пратих гневен поглед към тъпата кола на Тафт. — Нещастник дребен. Няма да мръдна пръст да му помогна, когато детето демон направи присъствието си явно.
От задната седалка се разнесе електрическо жужене. Гарет беше свалил стъклото.
— Движение.
Всички погледнахме към склада, където се появи вертикален сноп светлина. Масивните врати се плъзнаха и изляха светлина над един чакащ пикап. Той подкара напред и вратите се затвориха зад него.
— Никога няма да разрешим случая с тази скорост и Марк Уиър ще си изгние в затвора. Това наблюдение е тъпо — заявих аз, завряла нос в диетичната си напитка. — Не виждаме нищо. Трябва да се приближим.
— Прати някой от твоите хора — предложи чичо Боб.
— Нямам никого с мен.
— Какво? — възкликна той, изведнъж разтревожен. — Ами Ейнджъл?
Вдигнах рамене.
— Не съм виждала малкото леке от няколко дни. Защо мислиш, че съм издокарана така? Черната боя ми съсипва кожата.
— Няма да те пусна вътре, Шарлот Джийн Дейвидсън.
Опа… Чибо изглеждаше по чичобобски сериозен. Давах му две минути. Шейсет и седем секунди и три големи глътки по-късно вече беше променил решението си.
— Добре — каза с тежка въздишка.
Най-сетне.
— Иди да си свършиш работата.
Знаех, че ще се огъне.
— Но бъди внимателна, за бога. Баща ти ще ме убие, ако нещо ти се случи.
Подаде ми радиостанция, а аз му подадох напитката си.
— И без да я опитваш — предупредих го.
— И без да те хващат. — После се обърна към Гарет. — Следи я отблизо.
— Какво? — изписках в радиото изненадано, докато проверявах звука. — Суопс не го ща с мен. В лошо настроение е.
— Или Суопс идва с теб, или няма да ходиш.
Грабнах си обратно диетичната кока-кола и се тръшнах на седалката.
— Ами тогава няма да ходя.
— Внимавай.
Изплезих се на Гарет през металната ограда в мига, когато се озовах от другата страна. Не в Отвъдното. От другата страна на оградата.
— Добре ме подреди чичо Боб — измърморих кисело. Бях изгубила в спора. Въпреки голямата ми практика в губенето, то не ми беше силна страна.
Гарет ме последва, като се изкатери по двуметровата телена ограда и се приземи до мен далеч по-сръчно. Но пък можеше ли той да върже на възел дръжка от черешка само с езика си?