Поехме през откритото поле към склада. По-голямата част от концентрацията ми отиваше в старание да не падна, а друга, още по-голяма — в опит да не се вкопча в якето на Гарет за равновесие.
— Четох, че жътварите събирали души — каза той, докато подтичваше до мен.
Препънах се в кактус и едва се задържах на крака. Нощта беше толкова тъмна. Може би заради часа. Лунната светлина помагаше, но придвижването по неравния терен си оставаше предизвикателство.
— Суопс — подех аз, като дишах бавно, за да не разбере, че съм нервирана. — Наоколо бродят безброй духове и превръщат живота ми в хаос. Защо да събирам проклетниците? И дори да го правех, къде бих държала всичките тези буркани?
Той не отговори. Изтичахме през паркинга към задната част на сградата, където нямаше прозорци. За щастие липсваха охранителни камери. Но меко осветената линия на покрива говореше, че има горно остъкляване. Ако се доберях някак там, можеше да видя какво кроят вътре. Със сигурност не нещо добро, но трябваше да го подкрепя с доказателства.
Когато Гарет ме дръпна зад няколко контейнера за смет, се блъснах в метална тръба, която стигаше чак над покрива. Скобите, с които беше прикрепена, я превръщаха в идеална стълба.
— Дай ми отскок — прошепнах.
— Какво? — изрепчи се Гарет и погледна с недоверие тръбата. Избута ме настрана. — Аз ще се кача.
— Аз съм по-лека — изрепчих му се в отговор. — Теб няма да те издържи. — Въпреки че спорех главно заради удоволствието от самия спор, тръбата наистина изглеждаше нестабилна. А и беше по-ръждива от залеза над Ню Мексико. — Ще се кача горе и ще потърся прозорец в покрива. Вероятно е да не мога да надникна вътре, но може да попадна на дупка или пък да направя такава — продължих, като разсъждавах на глас.
— И после онези вътре ще направят дупка в твърдата ти глава. Или пък две, ако се съди по историческите факти.
Аз заоглеждах тръбата, докато Гарет нареждаше нещо неразбираемо за дупки и исторически факти. Предпочетох да не разбера и дума от казаното. Когато свърши, се обърнах към него.
— Ти разбираш ли изобщо английски? Повдигни ме — добавих, а той смръщи объркано вежди.
Хванах се за тръбата с две ръце. От устните му се откъсна гневна въздишка, той пристъпи и ме хвана за задника.
Вълнуващо? Да. Прилично? За нищо на света.
Плеснах го по ръцете.
— Какво правиш, по дяволите?
— Каза да ти дам отскок.
— Да. Отскок. Не евтини емоции.
Той замълча и се вгледа в мен за един дълъг и неловък момент.
Какво толкоз бях казала?
— Подложи ръце — наредих, преди съвсем да се е разлигавил. — Ако ме повдигнеш до първата скоба, нататък ще се справя сама.
С нежелание той събра дланите си една върху друга. Носех си ръкавици, които да подхождат на ансамбъла ми от черно и черно, сложих ги и стъпих върху дланите на Гарет, после се оттласнах до първата напречна скоба. Дотук беше лесно, благодарение на яките рамене и ръце на Гарет, но втората беше малко по-трудна. Острият метал се опита да прореже ръкавиците ми и това предизвика мигновена болка в пръстите ми. С мъка се крепях на тръбата, с мъка намирах къде да стъпя и с мъка успявах да повдигна собствената си тежест. Изненадващо най-много ме боляха коленете и лактите, тъй като ги използвах за опора, като се подхлъзвах много по-често, отколкото беше редно.
Цяла вечност по-късно се добрах до върха. Металната греда болезнено се впиваше в гръдния ми кош, сякаш ми се подиграваше и казваше: „Виж се колко си тъпа“. Строполих се на покрива и лежах, без да помръдна цяла минута, смаяна колко по-трудно се оказа, отколкото очаквах. На сутринта щях да си платя. Ако Гарет беше поне малко кавалер, щеше да предложи той да се изкатери вместо мен.
— Добре ли си? — прошепна ми в радиото.
Опитах се да отговоря, но пръстите ми се бяха вдървили от опитите ми да се задържа за скобите, за да запазя милия си животец и не можех да натисна малкия бутон отстрани на апарата.
— Дейвидсън — изсъска той.
О, за бога. Раздвижих пръстите си и измъкнах радиото от джоба на якето.
— Добре съм, Суопс. Би ли ми дал една минута да се потопя в самосъжаление?
— Нямаме една минута — сряза ме той. — Вратите пак се отварят.
Не губих време за отговор. Коленичих и се запромъквах към покривните прозорци, които всъщност бяха стари и напукани панели за оранжерия, така че имах повече от един отвор, през който да погледна. За да го сторя обаче, трябваше да се просна напряко върху някой от тях. Тънък лъч светлина се процеждаше през една от пукнатините и аз взех позиция като за лицеви опори върху изтръпналите си ръце. Стига металната рамка да ме удържеше, едва ли щях да пропадна през покрива, което беше за предпочитане.