Опитах се да повдигна клепачи, но не се получи. Или действително не бях в съзнание, или Гарет беше намерил тубичка супер яко лепило и ми връщаше за салса инцидента. Докато чаках клепачите ми да осъзнаят, че трябва да сочат нагоре, слушах бръщолевенето му по радиото, че имам пулс. Винаги е приятно да чуеш такова нещо. Усетих пръстите му на врата си.
— Тук съм — промълви задъхан чичо Боб по радиостанцията. Чух стъпки по метални стълби и сирени в далечината.
Гарет явно разбра, че съм будна.
— Детектив — каза той на чичо Боб, който тежко се придвижваше към нас, — изпускаме я. Нямам друг избор, освен да направя дишане уста в уста.
— Да не си посмял — казах с още затворени очи.
Той се засмя тихо.
— Дявол го взел, Чарли — изхриптя чичо Боб. — Какво стана?
Звучеше по-скоро загрижен, отколкото ядосан. Може би все пак гумената гривна вършеше работа.
— Паднах.
— Няма спор.
— Някой ме удари.
— Пак ли? Не знаех, че е националната седмица за убиване на Чарли Дейвидсън.
— Това значи ли, че ще има почивни дни? — попита Гарет. Чичо ми явно го е стрелнал с прословутия си поглед, защото Гарет скочи и каза: — Добре, захващам се с това.
Тръгна, вероятно в издирване на нападателя.
Сирените наближаваха и чух суетене някъде под мен.
— Има ли нещо счупено? — попита чичо Боб с омекнал тон.
— Клепачите ми. Не мога да ги повдигна.
Той се засмя тихо.
— Ако беше някой друг, щях да кажа, че не е възможно клепачи да са счупени, но като се има предвид за кого говорим…
Слаба усмивка се появи на лицето ми.
— Значи аз съм по-специална?
Той изръмжа, като внимателно притискаше тук и там, за да провери за счупени кости.
— Прекалено слабо казано за теб, скъпа моя.
Чудеса се случват. Аз бях живото доказателство. Да си тръгна — добре де, да изкуцукам с много чужда помощ — след такова падане, без нито една счупена кост, си беше същинско чудо. С главно „Ч“.
— Трябва да направим няколко рентгенови снимки — каза медикът от спешния екип на чичо Боб, докато аз отдъхвах на носилката.
Линейките си ги биваше.
— Ти просто искаш да докоснеш определени издатини по тялото ми — казах на медика и грабнах някакво сребристо приспособление, което изглеждаше, сякаш се използва за тестване на отворите по телата на извънземни. Повредих го и го върнах на мястото му непохватно, като се надявах, че нечий живот не виси на косъм, задето не могат да използват устройството за тестове на извънземни.
Той се засмя и премери кръвното ми налягане за милионен път.
— Чичо Боб, наистина съм добре. Кой е собственикът на склада?
Чичо Боб затвори телефона си и погледна към мен през отворените врати на линейката.
— Ако си се надявала на неонов надпис над главата му, гласящ „Проклетник“, ще останеш много разочарована.
— Не ми казвай. Канонизиран е за светец.
— Почти позна. Казва се отец Федерико Диас.
Защо католически свещеник би притежавал склад насред нищото?
Този случай ставаше все по-странен с всяка изминала минута.
— Не открих никого — съобщи Гарет, който дотича до нас. — Не разбирам. Вътре имаше двама души и още един на покрива. Къде са отишли?
— Пикапът беше единственото налично превозно средство.
— Вероятно са избягали пеша — каза чичо ми и хвърли поглед наоколо с озадачено изражение.
— Или изобщо не са избягали — добавих. — Къде са кашоните?
Двамата се обърнаха и заоглеждаха празния склад.
— Какви кашони? — попита чичо Боб.
— Именно. — Надигнах се от носилката, подадох счупения инструмент на медика, който го постави на мястото му с усмивка, и стъпих на земята, правейки гримаси повече, отколкото беше допустимо.
— Ще ви кажа само три думи — обърна се към мен. — Вероятен вътрешен кръвоизлив.
— Не мислиш ли, че ако кървях отвътре, някак щях да го знам? Може би вътрешно? — отвърнах аз.
— Само една снимка — заубеждава ме той. Аз се намръщих отново и той продължи: — Може би две.
Чичо Боб ме прегърна с мускулестата си ръка. Бях на косъм да се развикам на медика, но той каза:
— Чарли, нашите хора са навсякъде. Обещавам да потърсим изчезналите кашони.
— Но…