— Рядко ли? — попита тя, като най-накрая възвърна дар слово. — Ти сериозно ли? По-скоро никога.
— Странно — казах и прокарах пръст по следващото листче от цветето. — Аз го помня, сякаш беше вчера. Не че споменът за вчера не ми е мъгляв. — Листчетата по чашата се свършиха и погледът ми се върна обратно към Рейес. Болката и гневът му бяха толкова осезаеми. Цветът на очите му, дълбоки и кафяви, още по-тъмни около зеницата — най-уязвимата част.
— Боже мили, Чарли, ти помниш раждането си?
— Помня него.
— Големия лош тип?
— Големия Злодей. И други неща помня, например как лекарят преряза пъпната връв и сестрата ме почисти.
Куки се облегна назад в удивление.
— Произнесе името ми. Или поне това, което помислих, че е името ми.
Тя пое дъх, осъзнала истината.
— Нарекъл те е Дъч.
— Да, но защо? Откъде може да е знаел?
— Мила, още смилам това, че помниш раждането си.
— Добре, съжалявам. Но може ли да побързаш със смилането? Имам въпроси.
Тя придоби колебливо изражение.
— Ще включиш ли още изненадващи елементи?
Засмях се и казах:
— Не, освен ако не броиш факта, че говоря всеки познат на човечеството език. Може би си струва да се отбележи.
Бях уморена и не можех да съм напълно сигурна, но мисля, че Куки се върза.
Глава 10
„Не се бой от жътваря на души. Просто много внимавай с нея.“
— Погледнах нагоре и той беше там.
Куки задържа една пуканка между устните си, заслушана в разказа ми с широко отворени от удивление очи. Или може би първичен смразяващ страх. Беше трудно да се определи.
— Големия Злодей — промълви.
— Точно така, може да го наричаш само Злодей за по-кратко. Който и да е той, просто стоеше там и ме наблюдаваше гола и покрита с родилна течност, въпреки че това не го отчетох на момента. Само помня, че бях хипнотизирана от него. Изглежда като постоянно движещ се флуид.
— Като дим.
— Като дим — потвърдих, взех мазната пуканка от ръката й и я лапнах. — Който дреме, губи, сладурче.
— Помниш ли нещо от преди това? — попита тя и се протегна за друга пуканка, само за да я прехвърля в ръката си. Опитвах се да не допусна грешка и да разваля всичко.
— Не много. Не помня самото раждане, слава богу. Това би било гадничко. Само случилото се после, и то доста неясно. С изключение на него. И на майка ми.
— Почакай — замахна тя с пръст. — Майка ти? Тя е умряла в деня на раждането ти. Помниш я?
По лицето ми бавно се плъзна усмивка.
— Тя беше толкова красива, Куки. Тя беше първият ми… клиент.
— Искаш да кажеш…
— Да. Премина през мен. Беше цялата светлина и топлина. И безусловна любов. Не го разбрах на момента, но тя ми обясни, че е щастлива да се откаже от живота, за да мога аз да живея. Накара ме да се чувствам спокойна и обичана, което беше добре, защото Злодея ме ужасяваше.
Погледът й се плъзна покрай мен и тя взе да осмисля казаното.
— Това е…
— Невъзможно за вярване, знам.
— Невероятно. — Тя ме погледна отново.
Облекчението, което почувствах, беше неописуемо. Трябваше да очаквам, че ще повярва. Но хора, с които бях отраснала, хора, близки до мен, никога не повярваха на разказа за раждането ми.
— Значи един вид познаваш майка си, нали така?
— Така е. — С годините бях осъзнала, че имах повече, отколкото много други деца. Винаги щях да бъда благодарна за тези мигове, които прекарахме заедно.
— И говориш всеки познат език на земята?
Благодарна, че сменяше темата, аз кимнах.
— Абсолютно всеки.
— Дори фарси?
— Дори фарси — потвърдих с усмивка.
— Мили боже! — Тя почти извика. Явно й беше хрумнало нещо. Изражението й се промени. Лицето й потъмня и тя посочи обвинително с пръст към мен. — Знаех си, че разбра какво ми каза онзи виетнамец на пазара. Видях го в очите ти.
Усмихнах се и погледнах обратно към снимката на Рейес.
— Каза, че имаш хубав задник.
Тя въздъхна.
— Малък перверзник.
— Казах ти, че си пада по теб.