Така че, да, този случай беше болезнен спомен, но имах и по-лоши. Имах открити рани, които отказваха да заздравеят. Куки знаеше за минимална част от тях.
— Да. — Повдигнах брадичка. — В парка беше третият случай, когато го срещнах.
— Но животът ти не е бил в опасност този ден. Или е бил?
— Ни най-малко, но може би той си е помислил така. Беше много ядосан, мисля че задето мащехата ми се разкрещя пред всички онези хора. — Сведох глава при този спомен. — Тя ме зашлеви. Беше истински шок. — Погледнах към Куки, като внезапно ми се прииска тя да разбере колко ме беше страх от него. — Помислих, че той ще я убие. Трепереше от гняв. Почувствах го, сякаш ток премина по кожата ми. Докато мащехата ми ме мъмреше пред половината град, аз му прошепнах да не я наранява.
Куки направи съчувствена физиономия.
— Чарли, толкова съжалявам.
— Всичко е наред. Само се чудя защо ме плаши толкова много.
Не мога да повярвам каква бъзла съм понякога.
— Съжалявам и задето те плаши, но имах предвид за отношението на мащехата ти.
— Недей да съжаляваш. — Поклатих глава. — Вината беше изцяло моя.
— Била си на пет годинки.
Преглътнах тежко.
— Не знаеш какво направих.
— Освен ако не си я заляла с бензин и не си я подпалила, не съм убедена, че реакцията й е била адекватна.
По лицето ми пропълзя крива усмивка.
— Можеш да си сигурна, че никакви петролни продукти не са замесени при създаването на този спомен.
— Какво се случи онзи ден? Със Злодея?
— Явно ме е чул. Тръгна си, но не беше доволен.
Куки закима с разбиране.
— Мога да се обзаложа, че се е появил и докато си била в колежа.
— Бива те.
— Казвала си ми, че са те нападнали на път за вкъщи една вечер, но не си ми разправяла за неговото присъствие.
— Да, беше там. Спаси ме и когато бях на четири.
По лицето й се изписа изненада.
— На четири ли? Какво е станало тогава? Почакай. Как точно те спаси при нападението в колежа? — Тя се задъхваше от въпроси, които очевидно препускаха из главата й. Осъзнах, че описанието и определението, които бях дала за Големия Злодей, може би бяха подвели Куки, че той е голям и лош. Донякъде беше така.
Не можех да й кажа точно как ме беше спасил. Не можех да й го причиня. Не и преди да съм сигурна, че ще понесе наученото.
— Той… дръпна онзи от мен.
— Мили боже, Чарли. Досега не съм го осъзнавала. Ти го правеше да звучи толкова маловажно. Животът ти беше ли в опасност?
— Може би малко. — Свих рамене. — Беше замесен автоматичен нож. Не знаех, че още ги произвеждат. Не са ли забранени?
— Появява се, когато животът ти е в опасност — повтори тя, дълбоко замислена. — Спасил те е на четиригодишна възраст? Какво се е случило тогава?
Размърдах се в стола си. Толкова ме болеше, че едва успях.
— Бях един вид отвлечена. Или по-скоро отведена за малко.
Тя сложи ръка на устата си, за да потисне ахването си.
— Произнесено на глас звучи толкова ужасно — запротестирах аз.
Вайкам се като някоя лигла. Наистина не е толкова зле. Всъщност израснах доста щастлива. Имах много приятели. Повечето от тях мъртъвци, но все пак…
— Чарли Джийн Дейвидсън — каза тя предупредително, — не можеш да изречеш думата „отвличане“ и да спреш дотук.
— Добре, щом наистина искаш да знаеш. Но няма да ти хареса.
— Искам да знам.
След дълга въздишка аз казах:
— Случи се тук.
— Тук? В Албукърки?
— В тази сграда. Когато бях на четири години.
— Живяла си тук и преди?
Изведнъж се почувствах, сякаш бях на терапия и всичко, което ми се беше случвало в миналото — и добро, и лошо — избликваше като от стара рана. Станалото в тази сграда не беше най-лошото от лошото. Ножът беше така дълбоко забит в плътта ми, че се съмнявах дали може да се извади докрай. Не и без яка упойка.
— Не — отговорих и отпих още една глътка, като задържах топлото какао в устата си, преди да преглътна. — Никога не съм живяла тук. Но още преди баща ми да купи бара, в него се събираха полицаи. Водил ме е при няколко случая, главно рождени дни. На няколко пъти трябваше да говори с партньора си, тъй като това беше времето „ПМ“. — Когато веждите на Куки се вдигнаха въпросително, обясних: — Преди мобилните.