— А, да.
— В един от случаите бях ядосала мащехата си, като й бях заявила, че баща й е починал и иска да й предаде съобщение чрез мен. Тя побесня, защото още не знаеше за смъртта му. Отказа да слуша. Така и не ми позволи да й предам съобщението. И без друго не го разбрах. Беше нещо за сини пешкири.
— Не те изслуша, дори след като разбра, че той наистина е умрял?
— Не би ме изслушала за нищо на света. По това време Дениз вече отричаше всичко, свързано с мъртвите.
Куки пое дълбоко дъх, за да се успокои.
— Тази жена не спира да ме изненадва.
— Трябва да опиташ рулото й „Стефани“. От него направо ти поникват косми по гърдите.
Тя се засмя.
— Имам достатъчно нежелано окосмяване, с което да се справям, много благодаря. Ще пропусна семейната вечеря у Дейвидсън.
— Ти губиш.
— Та така, била си на четири години.
Боже, не мирясваше.
— Точно така. На четири. Чувствата ми бяха наранени, както обикновено. Пристигнахме в бара, където баща ми пиеше бира и Дениз ме остави на една пейка в кухнята, за да отиде да ме наклевети. Обичах да стоя в кухнята, но бях ядосана и реших да избягам. Когато господин Дънлоп, готвачът, не гледаше, се измъкнах през задната врата.
— Четиригодишно дете само през нощта на „Сентръл“? Най-лошият кошмар на всеки родител.
— Реших, че ще й дам да разбере — казах. — Не бях много умна за възрастта си. Разбира се, в мига, когато направих една крачка навън, промених решението си. Не че ме беше страх. Аз не се плаша като другите хора. По-скоро бях… наясно. Но преди да успея да се втурна обратно вътре, един изключително симпатичен човек с шлифер предложи да ми помогне да намеря мащехата си. Странно, че вместо да идем в бара, където знаех, че беше тя, ние дойдохме в тази сграда.
— О, мила — прошепна тя с отчаяние в гласа.
— Нищо особено не се случи — повдигнах рамене аз. — Както вече казах, Злодея ме спаси. — В опит да направя забавна крайно невеселата ситуация, аз добавих: — Като се замисля, изобщо не се е канил да ми помогне.
Куки протегна ръце и ме стисна в здрава и дълга прегръдка. Напомняше ми на разгорял се огън в зимна нощ. И по някаква причина на печени бонбони от бяла ружа.
След около час и двайсет и седем минути аз измънках:
— Не мога… да дишам.
Тя се облегна назад замислено.
— Само така ми се струва или това, че живееш в сградата, в която си била отвлечена, изглежда малко зловещо?
— Само така ти се струва — заявих, решена да омаловажа онази шантава случка.
Бях доволна, че не попита за още подробности. Тъкмо подробностите бяха особено потискащи, а не бях в настроение да се потискам.
— О — извиках, припомняйки си друг случай. — Едно момче в училище се опита да ме прегази с колата на баща си. Злодея запрати автомобила във витрината на един магазин. — Споменът извика усмивка на лицето ми.
— Някой се е опитал да те прегази в гимназията? — потресе се тя.
— Само веднъж — успокоих я.
Тя подръпна върха на носа си и попита:
— Значи това са случаите, при които си виждала Злодея?
Аз ги изброих безмълвно на пръсти.
— Да, общо взето това е всичко.
— И задачата ни е да установим мястото на Рейес в картинката?
— Да. Трябва да си изпечем бонбони от бяла ружа.
— При това положение чувствам, че като приятелка и довереница съм длъжна да анализирам подробностите около сцената под душа.
Сподавих кикота си.
— Не мисля, че сцената под душа има директна връзка. По-скоро това е страничен детайл.
— Чарли — предупреди ме тя, — казвай или ще умреш бавно и мъчително. Кой беше с теб под душа? Рейес? Големия Злодей? Съдействай ми.
— Добре — съгласих се неохотно. — Знаеш, че Рейес ме нарече Дъч, когато бях на петнайсет, нали?
— Да — отговори тя с явно нетърпение да преминем към случилото се под душа.
— Също така знаеш за красавеца, който се явява в сънищата ми всяка нощ през последния месец.
— Да — потвърди тя с въздишка.
— Днес мъжът от сънищата ми изписа „Дъч“ на огледалото и ме нарече Дъч, докато бях под душа.
— Това вече е приказка. — Тя се придърпа към ръба на стола си и после изведнъж й просветна. — Значи мъжът от сънищата ти е Рейес?