— Май е добре да направя кафе.
— Защо? — попитах с обвинителен тон. — За да ми пуснеш още едно приспивателно ли?
— Какво?
— Освен това — допълних, като кимнах небрежно с глава към леля Лилиан, — леля Лил вече направи кафе.
Наблюдавах и се мъчех да не се разсмея как надеждите на Куки да се надруса с кофеин се разбиха върху скалите на иронията. Тя увеси нос и пое чашата, която й подадох.
— Благодаря, лельо Лилиан, ти си върхът.
Корав боец беше Куки.
Възложих на Куки трудоемката задача да прочете съдебните протоколи от делото на Марк Уиър, които чичо Боб беше оставил на бюрото ми, и да прегледа флашките на Барбър. Дано Барбър не си падаше по оргии. А ако си падаше, дано нямаше навик да ги записва на флашки, до които всеки можеше да се докопа. На тези неща мястото им е в защитен с парола файл, заровен дълбоко в недрата на харддиска под небиещо на очи име. От сорта на „Влюбени разгорещени огнеборци“. Например де.
Мобилният ми телефон гръмна с Петата симфония на Бетовен и аз изпълних упражнението „търсене на игла в купа сено“, като се чудех как може телефон да бъде така неоткриваем в мъничка ръчна чанта.
— Здрасти, Чибо — рекох след тричасово дирене.
— Трябва ли да ме наричаш така? — отвърна той с немощен глас. Явно изпитваше остър дефицит на кофеин като мен.
— Да. Получих папките, които си оставил на бюрото ми. Куки ги преглежда в момента.
— А ти какво правиш.
— Върша си работата — отвърнах, като се направих на обидена. Колкото и да ми се искаше да го разпитам за осъждането на Рейес, реших, че това трябва да стане лице в лице, когато щях да мога да разтълкувам всичките му изражения. Или да прочета истината в израженията му, зависи кое ме устройваше повече. Още не можех да повярвам, че е бил водещ детектив по случая на Рейес. Колко е малък шансът за такова съвпадение?
— Добре де — каза той. — Открили са част от гилза на мястото, където е убита Елъри.
— Сериозно? — възкликнах, внезапно изпълнена с надежда. — Свързахте ли я с някого?
— Това не са ти комиксите, миличка. При нас нещата не стават така бързо. До днес следобед ще знаем дали ще ни отведе нанякъде. — Той се прозя шумно, после попита: — Ти в джипа си ли си?
— Да. Пътувам към затвора в Санта Фе да проверя едни сведения.
— Какви сведения? — попита той със съживен от подозрения глас.
— За един друг случай, по който работя — изплъзнах се аз.
— Аха.
Лесно беше.
— Хей, какво значи „бомбазо“?
— Чичо Боб — укорно казах аз, — пак ли си бил в онзи унгарски чатрум? — С всички сили възпирах смеха си, но мисълта за унгарска мацка, която нарича Чибо „бомбастичен“, ми дойде твърде много и все пак прихнах.
— Няма значение — нервира се той.
Разсмях се още повече.
— Обади ми се, като се върнеш в града.
Той затръшна телефона, аз също затворих моя и се опитах да фокусирам пътя с насълзените си очи. Бях реагирала много невъзпитано. И като си го помислих, се превих от смях над волана, като се държах за бодящите ребра.
Отне ми няколко секунди да се овладея, но поне смехът за сметка на Чибо беше по-добър от въздишането по Рейес, което бях правила цяла сутрин. Уви, едночасовият ми престой под душа — макар да разкри степента на синьо-черните натъртвания по тялото ми — не ми помогна да разбера защо той бе пропуснал да се появи през нощта. Но колкото повече наближавах затвора на Ню Мексико, толкова повече оптимизмът ми деградираше в песимизъм.
Отново огледах облеклото си. Широк панталон, дълги ръкави, висока яка. Бях покрита от шията до коленете. Питах се обаче дали мъжественият облик в затвор с максимална сигурност наистина щеше да е полезен. Като ги знаем затворите.
Трийсет минути и две възрастни италианки по-късно — бяха преминали през мен, като непрестанно спореха, докато седях в чакалнята — ме поведоха към кабинета на заместник-коменданта Нийл Госет. Беше малък, но светъл, с тъмна мебелировка и планини от документи по всяка налична повърхност. Нийл беше повече от приличен футболист в гимназията и бе запазил младежкото си излъчване, но не и точно същите пропорции. Изглеждаше добре въпреки трагичните симптоми на оплешивяване.
Той се изправи и заобиколи иззад бюрото си.
— Шарлот Дейвидсън! — възкликна доста изненадан.
Ръстът му ме накара да го гледам от долу на горе, когато поех ръката му.