Тежко се стоварихме на земята и от болка в ребрата видях нажежени до бяло звезди… и страх. Неговия страх. И невинността му. Той никого не беше застрелял. Да му се не види.
Глава 13
„Жените с добро поведение рядко остават в историята.“
Методите ми на частен детектив никога нямаше да са предмет на легенди. Въобще не биха намерили място в учебниците по криминология или в университетските лекционни зали. Но имах чувството, че с малко съсредоточеност бих могла да осъществя силно присъствие в чатрумовете.
Ако не можех да бъда добър пример, нека бъдех тогава ужасяващо предупреждение.
Опитите на Куки да се добере до списъците с училите някога в гимназията на Рейес се бяха провалили. Рядкост за нея, но се случваше. Имало някакви си закони за поверителност. Предвид това се запътих към полицейския участък, водена от едничка цел. Ядна и начумерена, игнорирах подозрителните погледи, насочени към мен и се отправих към стаята за разпити.
И точно тогава чух онова „Псст“.
Забавих крачка и се озърнах. Нищо, освен бюра и униформи. Тогава погледнах към тоалетните. Възрастна латиноамериканка в светла рокля на цветя ми направи жест с крив пръст да ида при нея. Черна дантелена мантиля покриваше главата и раменете й и бих се обзаложила на последния си цент, че е голяма майсторка на мексиканските палачинки. По-точно, била е приживе.
Нямах време да раздавам съвети на покойници, но не можех да й откажа. Никога не можех да им откажа. Огледах участъка и с безгрижен вид се вмъкнах в дамската тоалетна, без да съм съвсем сигурна защо го правех. Да се отзовеш на повика на природата не беше незаконно. Пет минути по-късно излязох със същия маниер. Само че този път бях въоръжена до зъби — метафорично — и готова да сключа сделка.
Забелязах чичо Боб, застанал на вратата към кабината за наблюдение. Разговаряше напрегнато със сержант Дуайт, когато приближих.
— Искам да водя преговори за сделка — прекъснах ги.
Дуайт ме стрелна ядосано.
Чибо вдигна вежди заинтересуван.
— Що за сделка?
— Хулио Онтиверос не е застрелял нашите адвокати.
Вината направо блика от човек. Можех да я усетя от километър. А Хулио Онтиверос не беше виновен. Във всеки случай не за убийство. А онова, което бе прозвучало като изстрел от апартамента му, беше просто мотоциклетът му, задавил при паленето. Явно нощем го прибираше вкъщи, за да не му го откраднат. Умно хлапе.
— Чудесно — рече сержант Дуайт с отегчена гримаса. — Добре, че си ти, да ни казваш тези неща.
Но чичо Боб ме изгледа изпитателно и рече:
— Сигурна ли си?
— Ти сериозно ли? — невярващо възкликна сержантът.
Чичо Боб, в рядък за него момент на враждебност, хвърли остър поглед на Дуайт, от който би повехнала и издръжлива зимна роза. Дуайт затвори зяпналата си уста, даде ни гръб и се загледа през двустранното огледало.
— Моментът е много важен, Чарли. Трябва да си напълно сигурна. Отгоре много ни притискат за този.
— Моментът винаги е важен. Я се сети за последния път, когато съм грешила.
Чибо се замисли, после поклати глава.
— Не си спомням последния път, когато си грешила.
— Именно.
— Аха… ясно. А тази твоя сделка?
На Чибо това страшно щеше да му хареса.
— Ако мога да го накарам да признае своето участие във всичко това днес, още сега, и да даде показания за истинския стрелец, ще направиш две неща за мен.
— Сигурно са важни за теб — каза той.
— Искам да издействаш забранителна заповед за спиране на животоподдържащите системи на затворник в кома.
Той рязко вдигна вежди.
— На какво основание?
— Това е част от първото ми желание — свих рамене небрежно. — Ще трябва да измислиш нещо. Каквото и да е, чичо Боб.