— Ще направя каквото мога, но…
— Без „но“ — прекъснах го и размахах пръст. — Просто ми обещай, че ще се постараеш.
— Имаш думата ми. А второто?
— Искам да дойдеш с мен в гимназията. И си носи значката.
След като за секунда остана безмълвен и с разширени от смайване очи, той каза:
— Да приема ли, че ще ми го обясниш по-късно?
— Заклевам се — рекох и поставих същия онзи пръст върху сърцето си. — Засега нека измъкнем от този тип каквото знае.
Сержант Дуайт, дочул разговора ни, изсумтя при моята самонадеяност, както я тълкуваше той.
Изпуснах ядосана въздишка.
— Няма да отнеме много време — казах на чичо Боб.
Неспособен да стои отстрани в бездействие, сержант Дуайт се обърна към нас.
— Нали не възнамеряваш да рискуваш това разследване, като й позволиш да влезе там? — Но Чибо стоеше замислен и много ефикасно игнорира разгневения мъж, тъй че Дуайт скръцна със зъби и застана точно пред лицето му. — Дейвидсън — викна той в очакване на отговор.
Нямах време за това. Докато чичо Боб се разправяше с Дуайт вкисльото, влязох в кабината за наблюдение и се заех да разгледам господин Онтиверос през двустранното огледало. Другият полицай в помещението се обърна изненадан към мен. Естествено, не му обърнах внимание. Хулио седеше в тясно пространство срещу кабината за наблюдение, като се въртеше на стола си и се пулеше в огледалото. Прическата му бе типична за член на банда — обръснат от двете страни, с малко по-дълга коса на темето — и демонстрираше нахакано поведение, сякаш бе последната модна тенденция. Ала от всяка пора на тялото му струеше страх.
Не беше точно невинен, но никого не беше застрелял. Страхът му произтичаше от мисълта, че ще иде в затвора за нещо, което не е извършил. Тия случаи много зачестиха напоследък.
Обърнах се и смигнах на Йесения, латиноамериканката, с която бях разговаряла в женската тоалетна и която се падаше леля на Хулио. Тя стоеше в ъгъла и чакаше, и ми се усмихна палаво, когато тръгнах да излизам.
— Готова съм — подхвърлих на чичо Боб, преди да вляза в стаята за разпит. Докато затварях вратата, чух как с Дуайт се надпреварват да влязат в кабината за наблюдение, за да гледат. После чух още стъпки да се отправят натам. Очевидно щяхме да имаме публика. Може би щяха да са разочаровани. Нямаше да трае дълго.
Хулио седеше, прикован с белезници към малка метална маса. Вдигна поглед към мен и очите му за миг се разшириха от изненада, преди да овладее отново изражението си.
Облегна се на стола небрежно, по бандитски.
— Ти пък коя си, мам…
— Млък — срязах го, като приседнах на бюрото срещу него и затулих двустранното огледало от погледа му, но, което бе по-важно, попречих и на мъжете в кабината за наблюдение да чуват. Бях почти в скута на Онтиверос. Необходимо зло, защото онова, което имах да кажа, не биваше да бъде чуто. Не и ако не исках да ме пратят на много специално място с меки стени и лекарства в малки бели чашки.
Чувствах осезателно безпокойството на чичо Боб заради близостта ми с човек, когото той още мислеше за хладнокръвен убиец. Но аз знаех, че не е такъв.
Бях успяла да изненадам Хулио. Като използвах секундите, нужни му да се съвземе, се наклоних към него и зашепнах в ухото му. Нямах много време, преди чичо Боб да нахлуе в стаята, уплашен за моята безопасност. Само две-три кратки изречения бяха нужни и Хулио щеше да си излее душата като вино върху коприна.
Молех се за десет секунди. Получих ги.
— Нямаме много време, така че мълчи и слушай.
Той се възползва от ситуацията и взе да ми се прави на велик. Обърна се към мен и вдиша аромата на шията и косата ми.
— Леля ти Йесения ме прати…
Той замръзна.
— … и ми каза къде са трите неща, които желаеш най-много на света.
Чух как бравата беше натисната. Усещах как от Онтиверос се излъчва съмнение и как възхищението му от шията и косата ми се изпарява. Винаги ставаше така, като заговорех за мъртъвци. Дръпнах се малко назад и се втренчих в разтревожените му очи.
— Делят те пет минути от обвинение в три убийства, които и ти, и аз знаем, че не си извършил. Разкажи за ролята си във всичко това, без да скриваш нищо, и ще ти кажа къде е медалът. Като начало.
Той ахна смаян. Това беше желание номер едно. Желание номер две също беше доста солидно, но номер три беше малко по-сложно, главно защото лелята на Онтиверос сама не знаеше точното местоположение на номер три, просто можеше да даде обща насока. Но пък за такива случаи си имах Куки.