Тъкмо си казах своето и чичо Боб нахълта през вратата с предупредително пламъче в очите. Намигнах му, обърнах се отново към Хулио, извадих от задния си джоб визитка и я пъхнах под окованата му с белезници ръка.
— Имаш думата ми — казах, преди да изляза.
Като отидох в кабината за наблюдение, изчаках да видя дали той ще поддаде. Не че можех да видя много. Тясната кабина сега беше претъпкана. Половината хора в нея гледаха мен — включително вбесеният Гарет Суопс, който можеше да ми целуне готиното дупе — а другата се беше втренчила в стаята за разпит. И тогава го чух.
— Ще говоря — прозвуча гласът на Хулио през високоговорителите. — Ще ви кажа всичко, което знам, но искам имунитет пред прокуратурата. Никого не съм убил и няма да лежа за такова нещо.
Обърнах се с блеснали очи, плеснахме си тържествено дланите с леля Йесения, жената, която беше отгледала Хулио и не искаше да напусне земните селения, без да оправи тази бъркотия, след което напуснах участъка с тържествуваща усмивка на лицето си. Чичо Боб щеше да ми се обади по-късно с подробностите и тогава щях да му обясня условията на сделката ни. За момента бях уморена, чувствах болки и имах нужда от дълга гореща вана. Ако знаех какво ме чака у дома, потребностите ми можеха да придобият по-чувствена насока.
С мисли за вана с пяна и свещи отключих вратата и се промъкнах в апартамента си, като се стараех да не обезпокоя Куки и Амбър. Беше късно. Слънцето беше отпътувало към другата половина на света преди часове, а не ми се щеше да държа Куки будна две нощи подред. Преди да се прибера вкъщи, се бях отбила в офиса и открих, че Нийл, в изненадващ пристъп на добрина, беше пратил по куриер копие от досието на Рейес. Не бях сигурна доколко е законно, но нямаше да му бъда по-благодарна, ако ми бе дал печеливш билет от лотарията. Към папката имаше прикрепена бележка с думите: „Това не си го получила от мен“.
Проверих при татко за съобщения, в случай, че Роузи, жената, на която бях помогнала да избяга от жестокия й съпруг, имаше нужда от нещо, хапнах набързо малко задушено със зелени люти чушки и прекосих паркинга до „Козуей“. Макар липсата на съобщения от Роузи да беше добра новина, не можех да прогоня тревогата, която усещах като бодежи по гръбнака и ми се щеше тя да се беше обадила въпреки изричното ми разпореждане.
Включих осветлението в дневната и тъкмо поздравявах мимоходом господин Уонг, когато към мен се обърна Рейес. Беше застанал царствен и подобен на бог пред прозореца на дневната ми. Рейес Фароу. Същият Рейес Фароу, който лежеше в кома в Санта Фе, на час път от тук. Отново се обърна и се загледа през прозореца, като ми даде възможност да си оставя нещата на барплота.
После пристъпих напред и се доближих до него. Той сведе излъчващия си сила поглед и ме изучи с периферното си зрение. Макар очевидно да беше безплътен, сякаш беше съставен от материя, по-плътна от човешкото тяло, по-солидна и неподатлива.
Затърсих подходящи думи, които да кажа. Някак си „Страшен си в леглото“ не внушаваха чувството, което исках да изразя. В пристъп на отчаяние изтърсих първото, което ми дойде на ум.
— Ще ти изключат животоподдържащите системи след три дни.
Тогава той бавно вдигна поглед от краката ми нагоре. У мен лумна гъделичкаща топлина, която насити всяка молекула на тялото ми с лъчиста енергия. Тя нахлу в корема ми, плъзна надолу, опари плътта ми и размекна крайниците ми. С голямо усилие запазих концентрацията си.
— Трябва да се събудиш — обясних, но той оставаше безмълвен. — Можеш ли поне да ми кажеш името на сестра си?
Погледът му се забави върху бедрата ми, преди да продължи нагоре.
— Тя единствена може да спре щата.
Все така мълчание. После си спомних как Ракетата реагира на него в лудницата. Страха му. Приближих се, като внимавах между нас да има една ръка разстояние. Въпреки това тялото ми трепереше от неговата близост, молеше за допира му с Павловски тип рефлекс, който би накарал всеки психолог, изследващ човешкото поведение, да се възгордее. Трябваше да говорим.
— Ракетата се бои от теб — казах с внезапно предрезгавял глас. Когато той направи пауза при Опасност и Уил Робинсън, попитах: — Няма да го нараниш, нали? — Тогава погледът му, пронизващ и буреносен, срещна моя.
Макар да стояхме на няколко крачки разстояние, топлината, излъчваща се от него, ме облъхваше. Против волята си направих още крачка напред. Имах толкова много въпроси, толкова много съмнения.