Бях обмислила възможността да се обърна към Гарет по този въпрос. Ако някой можеше да открие сестрата на Рейес, това беше той. Но нямаше да се размине без обяснения. Отложих за момента тази си идея и излязох изпод душа, за да заваря облегнат на умивалника Ейнджъл Гарса, тринайсетгодишния нахалник, когото използвах за детектив.
— Трябвам ли ти, шефе? — попита той, обхванал с пръсти крана на чешмата.
— Къде беше? — Пресегнах се за халата си, докато не ме гледаше. — Разтревожих се. Никога не си отсъствал толкова дълго.
— Прощавай. Навъртах се при мама.
— О… — Потиснах съмненията си и омотах косата си с хавлиена кърпа. Само секунди по-рано бях чисто гола, а закоравелият флиртаджия Ейнджъл Гарса дори не забеляза. Нещо не беше наред. Ейнджъл живееше — метафорично казано — за да ме зърне гола. Особено пък чисто гола. Беше ми го казвал при няколко случая. Но вместо да ме зяпа, той опипваше крана. Нещо се случваше в ума на Ейнджъл.
Мъртвите тринайсетгодишни гангстерчета много се поддават на настроения.
С Ейнджъл се бяхме сближили скоро сред срещата ни в Нощта на бог Рейес, както обичах да я наричам. Беше ме следвал в гимназията, в колежа, после и в Корпуса на мира. Когато накрая отворих свой собствен бизнес като частен детектив, уговорихме с него сделка да пращам на майка му парите, които беше заработил за мен — анонимно, то се знае — като мой главен, пръв и единствен детектив.
Но с течение на времето Ейнджъл взе да вижда изгодите от нашата уговорка от друг ъгъл. С все сила се мъчеше да ме убеди да измъкваме пари от хората, като използваме уникалната си ситуация.
— Мой човек, такава далавера можем да развъртим — казваше.
— Далавера е твърде мека дума за това.
— Помисли си. Можем да ходим при роднините на умрелите и да печелим като шашави.
— Това се нарича изнудване.
— Нарича се капитализъм.
— Наказуемо е с една до четири години в щатски затвор плюс солидна глоба.
Накрая той се вбесяваше и ми хвърляше обвинението:
— Използваш ме само заради тялото ми.
Денят, в който бих използвала тринайсетгодишен мъртвец за тялото му, би бил денят, в който ще си продам душата.
— Ти нямаш тяло — напомнях му.
— Да бе, завирай ми го в лицето.
— Формално погледнато ти и лице нямаш. И дори ако печелехме пари със способностите си, да не би да идеш да си купиш нов скейтборд?
— Ама това ще са допълнителни пари за мама.
— Точка по въпроса.
— Плюс, че ми харесва просветлението.
— Кое?
— Просветлението — обясняваше той. — Онова изражение, дето хората придобиват, когато най-после осъзнаят, че наистина си каквато си. Като електрически ток е. Кара ме цял да изтръпвам. Все едно ме покрива наелектризирано одеяло.
— Сериозно? Не бях чувала такова нещо.
— Ами да. И ми харесва, когато хората разберат, че сме край тях.
Веднъж се наведох близо към него и го попитах:
— Искаш ли майка ти да разбере, че си край нея. Би ли желал тя да знае?
— Не. И без това й отне много време да ме прежали.
Общо взето той бе добро хлапе. Но днешното му поведение беше крайно нетипично за него.
Отместих го от пътя си и взех да ровя в чантичката си с гримове.
— Всичко наред ли е? — попитах възможно най-небрежно.
— Да — сви рамене той. — Ти обаче на нищо не приличаш. За две секунди да не те оставя сама.
— Имах интересна седмица. Успях да измъкна Роузи — осведомих го по съвместния ни случай с покриването на жената. Идеята тя да се върне в Мексико беше на Ейнджъл и той доста беше обикалял, докато открие хотелчето на плажа, което се предлагаше за продан. Трябваше да приложим доста творчество при набирането на средства, но накрая всичко се подреди добре.
Той докосна шишенце с парфюм на полицата.
— Знаеш ли, не е чак толкова лошо тук — изрече загадъчно.
След като огледах смаяно новите нюанси на зелено по лицето си, сложих си фон дьо тен и се обърнах въпросително към него.
— Имам предвид в отвъдното. Нито огладняваме, нито мръзнем, нито друго.
Това си беше направо странно.
— Има ли нещо, което премълчаваш?
— Не. Само исках да го знаеш. Може да ти е полезно за в бъдеще.