Пак погледнах надолу към пистолета и видях как спусъкът се премести; тогава вниманието ми бе привлечено вдясно от мен… към него. Големия злодей стоеше до Зики Хършил, гледаше го гневно отгоре надолу, а наметката му с качулка беше само на сантиметри от главата на онзи и сребристото острие проблясваше на слабата светлина. После извърна пламтящия си поглед към мен. Ефектът беше като при ядрена експлозия. Гневът му, плътен и осезаем, горещ и безмилостен, ме заля и ме остави без дъх.
За времето, необходимо да се разцепи атом, Злодея прекъсна гръбначния мозък на Хършил. Разбрах го, защото го беше правил и преди. Но в същото време върхът на сребърното му острие полетя към мен. В мига, когато осъзнах, че съм одраскана от сабята на Злодея, Хършил отхвърча назад и се блъсна във вратата на асансьора толкова силно, че сградата се разтресе.
После Злодея се обърна към мен. Мантията и аурата му се сливаха като една вълнообразна маса, сред гънките на която сабята бе надлежно прибрана. Тогава осъзнах, че падам. Светът се втурна насреща ми, в същия миг ръце се сключиха около кръста ми и аз го видях за пръв път под наметката с качулка.
Рейес Алегзандър Фароу.
Татко ми подаде чаша какао, докато стояхме заедно пред бара, облегнати на колата му. Загърнал ме беше с якето си, тъй като моето още участваше в разследването на местопрестъплението. Потънах в якето. Това ме учуди, като се имаше предвид колко слаб беше татко. Ръкавите висяха до коленете ми. Безкрайно грижливо татко се залови да ги навива нагоре един по един, като преместваше чашата от едната в другата ми ръка.
Асансьорът със скърцане спря в бара. Знаех, че това са медиците от Спешна помощ, които изнасяха Хършил. Изчаках, като дишах учестено и плитко, докато го вкараха в линейката и затвориха вратите й. Това беше човекът, който ме беше ударил в бара. Човекът, който редовно пребиваше жена си, за да му е покорна. Човекът, който беше извадил пистолет срещу мен, с неподправена омраза в очите си и насилие в сърцето си. Трябва да беше схванал, че жена му го е напуснала, събрал беше две и две и бе дошъл при мен да ми отмъщава. Вероятно и да получи информация.
А сега щеше да остане парализиран до края на живота си. Би трябвало да се почувствам зле от това. Що за човек не би му съчувствал? Що за чудовище се наслаждава на болката и страданието на другите? Нима бях различна с нещо от Злодея? От Рейес?
Сърцето ми спря за миг, когато осъзнах отново, че Злодея и Рейес бяха едно и също същество. Едно и също разрушително създание. Всъщност той трябва да беше и размазаното петно, което се стрелкаше понякога край мен като зъл Супермен. Значи между Размазания, Злодея и Рейес имаше знак за равенство. Нечестивата Троица. Защо трябваше да е толкова дяволски секси?
Поставих ръка на ребрата си, където бях усетила да ме прорязва острието, почудих се на непокътнатата кожа, на липсата на кръв по пуловера ми. Злодея си имаше начин да пронизва отвътре навън. Бях пронизана, но само леко и единствено ядрено-магнитен резонанс би установил размера на нараняването.
И след като нямах усещането за вътрешен кръвоизлив, реших да отложа посещението до спешното отделение, което по-скоро би довело до среща с психиатър, вместо с хирург.
— Ето го куршума — каза един униформен на чичо Боб. Подаде на Чибо да инспектира нещо в запечатано полиетиленово пликче. — Беше в западната стена.
Как се беше озовал там? Пистолетът беше насочен право срещу мен.
Куки отново издуха носа си, неспособна да понесе факта, че за малко не бях простреляна. Погалих я по рамото. Емоциите й ме блъснаха като нещо осезаемо. Искаше да ми се скара, да ми каже да съм по-внимателна, да ме прегръща чак до следващия ми рожден ден, но за нейна чест ги държеше под контрол в присъствието на толкова много униформени полицаи. Чичо Боб разговаряше с Гарет, който бе в състояние на шок, ако бледността му беше някаква индикация.
Той ме бе положил на земята. Рейес. Когато ме улови, ме положи на земята, разгледа ме, като обърна специално внимание на мястото, където ме бе пронизало острието, и след това с гърлено стенание се бе разтворил в нищото пред самите ми очи. Ресниците ми трепнаха; в следващия миг над мен беше Гарет. Говореше високо, задаваше ми въпроси, които не можех да схвана. Рейес бе оставил осезаеми следи от себе си. Отчаянието му се бе загнездило във всяка молекула на тялото ми и започна да тече във вените ми. Можех да усетя миризмата му, вкуса му и го жадувах повече от всякога.