— Това се случва не за пръв път.
Вдигнах очи към татко. Малко по-рано го бях помолила да не се обажда на мащехата ми. Той се съгласи неохотно, като се кълнеше, че скъпо ще си плати, като се прибере у дома. Кой знае защо се съмнявах.
— В сградата, където живееш сега — каза татко, застанал до мен, — се случи точно същото нещо. Ти беше малка.
Татко се опитваше да изкопчи информация. Отдавна подозираше, че нещо ми се беше случило през онази нощ. Беше водещ детектив по случай с някакво сбъркано нападение от страна на освободен предсрочно за блудство с деца. След повече от двайсет години сглобяваше картинката. Беше прав. Това не се случваше за пръв път, нито за втори. Изглежда Рейес Фароу от доста време беше мой ангел-хранител.
Неспособна да подредя логично въпросите и отговорите, реших да не мисля за това и се съсредоточих върху две неща, несвързани с Рейес: да си пия какаото и да успокоя треперенето на ръцете си.
— Гръбначният мозък на човек бе прекъснат на две, без абсолютно никакви външни наранявания, без каквито и да било други травми. А ти беше там и двата пъти.
Отново подпитваше, чакаше да споделя каквото знам, каквото той подозираше. Мисля, че се промених в този ден, станах малко затворена, макар да бях само четиригодишна. Защо да му казвам сега? Това само би му причинило болка. Не беше нужно да знае всяка подробност от живота ми. А имаше неща, които дори на двайсет и седем бе невъзможно да кажеш на баща си. Не знам дали бих се насилила да изрека думите, дори да се бях опитала.
Поставих ръка в неговата и я стиснах.
— Не бях там, татко. Не и в този ден — излъгах с половин уста.
Той се извърна настрани и затвори очи. Искаше да знае, но както бях казала на Куки, невинаги ти става по-добре от знанието.
— Този същия от миналата вечер ли беше? — попита чичо Боб. — Онзи, дето те удари?
Свалих надолу чашата си и отговорих:
— Да. Опитваше се да ме сваля, аз го отрязах, той стана враждебен и останалото е история. — Нямах намерение да им кажа истината. Така бих изложила на риск свободата на Роузи.
— Предлагам всички да отидем в участъка и да си поговорим за това — каза чичо Боб.
Татко го стрелна предупредително с поглед, а моите мускули се напрегнаха. Когато те двамата се караха, никак не беше красива гледка. Малко хумористична, може би, но се съмнявах, че някой беше в настроение да се смее. Освен мен. Смехът за мен беше като желирани бонбони. За желирани бонбони винаги има място.
— Чудесно, бездруго искам да се скрия от студа — казах аз, като за една бройка отмених трета световна война.
— Можеш да се качиш при мен — каза чичо Боб след миг. Какво очакваше татко от него? Та той знаеше правилата. В един момент все трябваше да идем в участъка. По-добре беше да приключим с това сега.
После чичо Боб се обърна към Гарет.
— И ти можеш да се качиш при мен.
Татко го изгледа с изненада, която премина в благодарност, когато чичо Боб му намигна. Татко ме изпрати до колата на чичо Боб, наведе се към мен и прошепна:
— Двамата си сглобете версиите по пътя. Ти кажи, че като си отворила вратата, е имало двама мъже. Сбили са се, пистолетът е гръмнал и вторият човек е избягал по противопожарната стълба.
Той ме потупа по гърба и ми се усмихна окуражително, преди да затвори вратата. Обгръщаше го лека мъгла от тревога и аз внезапно се почувствах гузна за всичко, на което го бях подложила, докато растях. Много бе правил за мен. Измислял ми беше извинения, беше намирал начин да прати хора зад решетките, без да ме замесва пряко, а сега трябваше да се довери на чичо Боб да стори същото.
— Как го направи? — попита Гарет, преди чичо Боб да се качи в колата. — Онзи сигурно тежеше близо сто килограма.
И двамата седяхме на задната седалка.
— Не бях аз.
Той се втренчи в мен, като се мъчеше да разбере.
— Някой от твоите мъртъвци ли?
— Не — казах, като наблюдавах как татко и чичо Боб си говорят. Изглеждаха в добри отношения. — Не, беше нещо друго.
Чух Гарет да се обляга на седалката и да потърква лицето си.
— Значи и други неща, освен мъртъвци, се разхождат наоколо. Какви? Демони? Полтъргайсти?