— Полтъргайстите са просто ядосани мъртъвци. Няма нищо чак толкова загадъчно — казах аз. Обаче лъжех. Рейес беше толкова загадъчен, че нямаше накъде повече.
Каквото и да правех, не можех да престана да мисля за него. Чудех се за татуировките му, опитвах се да изровя значението им от хаоса в съзнанието си. Де да не беше толкова претъпкано с безполезна информация. Проклето да е пристрастието ми към любопитни факти.
Чудех се и за други неща. Дали организмът му беше на въглеродна основа? Наистина ли беше на трийсет или на трийсет милиарда години? От отсамната страна ли беше или от отвъдната? Стигаше ми умът да не поставям под въпрос планетарния му произход. Не беше извънземен. Четвъртото измерение, отвъдното, не действаше така. Там нямаше разграничение на планети и държави, нямаше граници. То обхващаше вселената и всичко отвъд нея. Просто съществуваше. Навсякъде едновременно. Също като Бог според мен.
— Добре — каза чичо Боб, като си закопча колана. — Имам да мисля усилено на път към участъка. Сигурно няма да чуя нищо, което ще си кажете. — Той ме погледна в огледалото за обратно виждане и отново ми смигна.
Докато стигнем до участъка, в коридора по магически начин се бяха появили двама мъже, когато бях отворила вратата. Другият беше с мръсна руса коса и брада, безлични тъмни дрехи и без отличителни белези, което правеше идентифицирането му практически невъзможно. Дявол го взел. Честно казано, бях малко учудена, че Гарет прие да поддържа тази версия.
— Аз да не би да искам да бъда затворен в стая с меки стени — рече той, когато влизахме в участъка. Започваше да ми влиза в положението и да разбира защо не исках да разказвам на хората каква съм.
Първият чифт очи, които ме посрещнаха в участъка, принадлежаха на още бесния полицай Тафт. Четеше от отворена на бюрото си папка и ме стрелна с поглед, като минавах покрай него. Същото направи и Ягодовото сладкишче. Поне не ме нападна. Това си беше плюс.
И все пак не можах да се въздържа. Пратих на Тафт най-съвършената си подигравателна усмивка и му подхвърлих, без да забавя крачка:
— Като разбереш какво става в действителност и ти потрябва помощ, не идвай при мен.
— Не на мен ми е нужна помощ — парира ме той.
Чичо Боб се забърза да ме настигне.
— За какво ставаше дума? — попита ме той, очевидно заинтригуван.
— Сатанинското изчадие, спомняш ли си? Вече известява за присъствието си, а той не може да се справи и се ядосва на мен.
Чичо се обърна замислено назад.
— Мога да го пратя за понички, та да охлади двигателите.
Звучеше като добър план. След като приключихме с даването на показания, забележително еднакви като фразеология, отидохме всички да хапнем. После с чичо Боб оставихме Гарет по пътя и се отправихме към гимназия „Юка“. Като дете, дето го оставят само в събота вечер, Гарет се примоли да дойде и той. Дори похленчи малко.
— Моля ви се — проточи.
— Не, значи „не“. — Крайно време му беше да го научи.
Гимназия „Юка“ се намираше в сърцето на южния район на Албукърки — старо училище с тъмно минало и отлична репутация. Пристигнахме там късно следобед, по време на междучасие. Децата се възползваха от петте свободни минути, като флиртуваха и тормозеха зайците. Преди да отидем, не ми беше особено мъчно за гимназията. Като се озовахме там, все така не ми беше особено мъчно за нея.
Остатъчният ефект от предобеда още ме караше да чувствам крайниците си натежали. Нещата не се движеха с нормална скорост. Всичко бе някак забавено и летаргично, докато плувах през реалността, че светът не спираше рязко, след като си бил на крачка от смъртта. Оставаше си в движение, в непрестанен цикъл на епизодичните приключения, наречени живот. Минутите препускаха припряно. Слънцето се плъзгаше по небето. В петата на ботуша ми бе изскочило гвоздейче.
Влязохме в канцеларията на гимназията, където заварихме изнервена секретарка. Не по-малко от седем души се домогваха до вниманието й. Двама искаха извинителни бележки за закъснение. Една носеше послание от баща си, в което се казваше, че ако не разрешат на детето му да си носи лекарството в училище, ще ги съди до дупка, така че спортистите им ще останат без лъскавите си нови екипи. Трета беше учителка, чиито ключове били откраднати от катедрата по време на обедната почивка. Други двама младши секретари чакаха за инструкции. Последната беше красиво момиче с тъмна конска опашка, очила с малки овални стъкла и къси чорапки. Изглеждаше като да се е поминала някъде през петдесетте години.