Тя седеше в един ъгъл, притиснала учебниците си към гърдите си, с кръстосани глезени. Седнах до нея и зачаках хаосът да се филтрира. Чичо Боб се възползва да излезе навън, за да се обади по телефона. Както винаги. Къси чорапки не спираше да се взира в мен, така че приложих номера с мобилния си телефон, погледнах право към нея и казах:
— Здравей.
Очите й се разшириха и ресниците й затрепкаха в почуда дали говорех на нея.
— Често ли идваш тук? — попитах, като се позасмях на невероятното си чувство за хумор.
— Аз ли? — попита тя най-сетне.
— Ти — потвърдих.
— Ти ме виждаш?
Така и не си обяснявах защо винаги ме питаха това, след като гледах право към тях.
— Разбира се. — Тя леко зяпна, тъй че обясних: — Аз съм жътвар на души, но в добър смисъл, без разни ужасии. Можеш да преминеш отвъд през мен, ако искаш.
— Красива си — каза тя, като ме разглеждаше с възхищение. Такава ме възприемаха хората. — Ти си като плувен басейн в слънчев ден.
Охо, това беше нещо ново. Един бърз поглед ме осведоми, че навалицата оредяваше.
— Откога си тук?
— Мисля, че от около две години. — Когато свъсих недоверчиво вежди, тя добави: — О, дрехите ми. Имахме бал, посветен на петдесетте години.
— Ясно — казах. — Напълно си в тон с епохата.
— Благодаря — сведе тя срамежливо глава.
Оставаше само един ученик със закъснение. Очевидно директорът се беше заел със заплахата за съдебно преследване, а случаят с откраднатите ключове беше прехвърлен към отдела на чистачите.
— Защо не си преминала отвъд? — попитах.
Хлапе, което вървеше по коридора, подвикна на приятеля си:
— Хей, Уестфийлд, пак ли ще те пердашат вкъщи?
Момчето, което чакаше за извинителна бележка, явно шегаджия, му показа среден пръст, но вече зад гърба му, инкогнито. Сподавих смеха си.
Момичето до мен сви рамене, после посочи с глава секретарката.
— Това е баба. Много се разстрои, когато умрях.
Погледнах жената. На табелката пред нея беше изписано „Г-жа Тарпли“. Имаше стилно разрошена коса, тъмна с червени кичури и невероятни зелени очи.
— Иха, изглежда страхотно за баба.
Къси чорапки се изкиска.
— Трябва да й кажа нещо.
Не бяха ли минали само мигове, откакто негодувах истерично пред Гарет против същото това нещо? Как го бях казала? Да им оправям недовършените дела? Такава кучка бях понякога.
— Искаш ли да ти помогна?
Лицето на момичето светна.
— Можеш ли да го направиш?
— Мога, разбира се.
Тя подъвка долната си устна за миг, после промълви:
— Ще й кажеш ли, че не съм й изпразнила цялата пяна за коса?
— Сериозно? — попитах с усмивка. — И затова си още тук?
— Всъщност аз й изпразних цялата пяна за коса, но не искам да ме помни с лошо.
При това й признание сякаш менгеме стегна сърцето ми. Мислите, които минаваха през съзнанието на хората, преди да умрат, не спираха да ме удивляват.
— Миличко, съмнявам се, че баба ти си мисли друго, освен най-прекрасни неща за теб. Душата си залагам, че не й е и хрумвало за пяната.
Със сведена брадичка и крака, заврени под стола, тя промълви:
— Ами тогава значи мога да си тръгна.
— Ако искаш да й предам нещо, дори това за пяната, ще се погрижа тя да получи съобщението.
По устните й бавно плъзна усмивка.
— Ще й кажеш ли, че листото на водната ми лилия е по-голямо от нейното?
Засмях се и кимнах. Колкото и да ми се искаше да чуя цялата история зад тази реплика, канцеларията вече се беше опразнила от ученици и учители.
— Обещавам.
И Къси чорапки изчезна. Миришеше на грейпфрут и бебешки лосион и беше имала розово слонче на име Шишко като малка.
— Мога ли да ви услужа с нещо? — попита баба.
Чичо Боб, по прякор Рицаря в блестящи доспехи, дотърча и със свойски жест размаха значката си. Биваше си го. Не можехме да получим документите без някакъв вид заповед. Очевидно имаше закони, които забраняваха да се дава училищна информация на всеки срещнат. Надявах се значката на Чибо да е достатъчна и да не ни трябва официална заповед, защото нямах представа на какво основание можехме да си издействаме такава.
— Трябват ни списъците на учениците и класните дневници по повод ваш ученик отпреди…