Имах две съобщения, и двете от Куки, и двете гласящи: „Обади ми се, когато получиш това“. Сигурно беше нещо важно.
— Добрах се до една жена от гимназията на Рейес — съобщи Куки, когато й се обадих. — Тя и нейна приятелка много добре си спомнят нашето момче.
— Браво на теб. — Обичах тази жена.
— Могат да се срещнат с теб довечера в „При Дейв“, ако искаш.
— Искам. В колко часа?
— Когато ти можеш. Уговорихме се да им звънна пак.
— Идеално — измърках в телефона в една от най-добрите си имитации на Жената котка. — Трябва да открия Зюсман. Изчезна ми. Защо не след час, да речем?
— Ще им се обадя. Ти как си, впрочем? Нямахме време да говорим след последното ти смъртоносно приключение.
— Жива съм — отвърнах. — Май не мога да искам повече от това.
— Напротив, Чарли, можеш.
След дълга пауза казах:
— Може ли тогава да си поискам един милион долара?
— Да искаш можеш — отвърна тя и ми затвори със сумтене. Познаваше ме достатъчно добре, за да знае, че няма да обсъждам последната си драма в този момент. Щях да си излея душата по-късно. Щях да струпам всичките си терзания на главата й. Горката жена.
Глава 16
„Сарказъм. Само една от предлаганите услуги.“
След трийсет минути и притеснително пътуване — Гарет не спря да вдига пара срещу плана ми, чак докато стигнахме до джипа ми — заседнах пред дома на Зюсман и взех да го наблюдавам през прозореца на втория етаж. Той стоеше с гръб към мен и разбрах, че вероятно гледа жена си.
Край бордюра пред разкошната му триетажна къща бяха паркирани няколко коли. Хора влизаха и излизаха, и говореха с приглушени гласове. Но за разлика от филмите, не всички бяха облечени в черно и не всички плачеха. Някои, все пак — да. Но други се засмиваха на това или онова, жестикулираха оживено, посрещаха посетители с широко разтворени ръце.
Приближих до предната врата и влязох. Никой не ме спря, докато се промъквах през множеството към стълбите. Бавно ги изкачих до втория етаж, минах по дебелия бежов килим и спрях пред стая, за която предположих, че е основната спалня.
Вратата беше леко открехната и отвътре се чуваше хлипане. Почуках колебливо.
— Госпожо Зюсман — казах и влязох вътре.
Патрик ме погледна смаяно. Беше се облегнал на перваза на прозореца и наблюдаваше съпругата си. Друга жена, едра и облечена в истински траурни дрехи, седеше до нея, обгърнала здраво раменете на госпожа Зюсман. Вдигна очи и ми отправи змийски поглед. Опа, борба за територия.
— Искам да разговарям с госпожа Зюсман, ако тя не възразява — казах.
Жената поклати глава.
— Моментът не е удобен.
— Не, напротив, Хариет — каза госпожа Зюсман. Големите й кафяви очи бяха зачервени от мъка, а русата й коса беше небрежно отметната назад. Притежаваше типа красота, която мъжете отначало не забелязват. У нея се долавяше нежност и привлекателна искреност. Имах чувството, че усмивките и смехът й ще са неподправени.
— Госпожо Зюсман — изрекох, като се наведох напред да поема ръката й. — Казвам се Шарлот Дейвидсън. Ужасно съжалявам за загубата ви.
— Благодаря ви. — Тя се изсекна в книжна салфетка. — Познавахте ли съпруга ми?
— Срещнахме се едва наскоро, но той беше чудесен човек. — Трябваше някак да обясня присъствието си.
— Да, такъв беше.
Пренебрегнах злобния поглед на другата жена и продължих:
— Аз съм частен детектив. Работехме заедно по един случай, а сега си сътруднича с полицията. Помагам им да открият извършителя.
— Разбирам — каза тя изненадана.
— Сега въобще не е подходящият момент за това, госпожице Дейвидсън.
— Напротив — възрази госпожа Зюсман, — точно сега е моментът. Полицията вече знае ли нещо?
— Имаме обещаващи следи — отвърнах уклончиво. — Само исках да знаете, че работим много усилено по разрешаването на случая и че… — Обърнах се към Зюсман. — Той говореше постоянно и само за вас.
Тя отново се разхлипа и Хариет се зае да утешава приятелката си. Слаба усмивка на благодарност се появи на лицето на Зюсман.
След като й дадох визитката си и се сбогувах с нея, направих жест на Зюсман да ме последва навън.
— Беше много неловко.