— Като вуйчо ти ли?
Той заби поглед в пода.
— Карлос трябваше да се погрижи за това.
— Карлос Ривера ли? — попитах изненадано.
— Да. Не съм го виждал от дни.
Теди ме последва вътре, затвори вратата и я заключи. Обикновено това би ме разтревожило, но си личеше, че момчето много е преживяло. Нещо му се беше случило и не искаше да поема рискове.
А и Рейес беше у дома. Едва не се препънах, като видях тъмното петно пред прозореца. После го почувствах. Топлината му. Енергията му. Стаята миришеше на нощна буря в пустинята.
— Седни — казах на Теди и посочих един стол до барплота, като се преструвах, че няма нищо необичайно. Не спирах да се движа, за да прикрия треперенето на тялото си заради близостта на Рейес. Първо включих кафеварката, после прибрах ценните си покупки в хладилника. Забелязах, че ръцете на Теди също трепереха и извадих шунка, пуешко, маруля и домати. — Умирам от глад — излъгах. — Канех се да си направя сандвич. Ти искаш ли?
Той поклати глава любезно.
Използвах най-изразителната си възможна гримаса.
— Явно не си опитвал моите сандвичи.
Отчаяният блясък в очите му издаде колко гладен беше всъщност.
— Шунка, пуешко или и двете? — попитах, за да го оставя с усещането, че не е лишен от избор.
— Мисля, че и двете — вдигна колебливо рамене той.
— Звучи добре. Ще направя същия и за себе си. Сега към трудната част.
Той събра вежди загрижено.
— Газирана вода, студен чай или мляко?
Устата му се разтегна в усмивка и той плъзна поглед към кафе-машината.
— Какво ще кажеш за мляко и сандвич и после ще ти сипя кафе?
Той отново вдигна рамене в знак на съгласие.
— Вече установихме, че Бени Прайс е от лошите — казах, докато слагах трети резен шунка върху сандвича му. — Ще ми разкажеш ли какво се случи вечерта, когато приятелят ти умря?
Той наведе глава, очевидно не желаеше да говори на тази тема.
— Теди, трябва да измъкнем вуйчо ти от затвора и да пратим там Прайс.
— Дори не знаех, че вуйчо Марк е бил арестуван. Мисълта, че той може да е убил някого, е смехотворна — добави. — Той е най-спокойният човек, когото някога съм срещал. Едно мога да кажа — не е като майка ми.
— Виждал ли си майка си откакто се върна?
— Не. Отец Федерико каза, че ще организираме среща на сигурно за нея място. Но него също не съм виждал. Мисля, че Прайс е усетил какво става и го е докопал.
— Какво става? — попитах, докато му сипвах мляко.
Той отхапа голяма хапка и я прекара с глътка леденостудено мляко.
— Прайс разпраща съгледвачи. Такива, които да издирват деца. Бездомни и други подобни. Деца, които няма да липсват на никого.
— Разбирам. Но ти не си бездомен.
— Джеймс беше бездомен, тъй да се каже. Майка му го изхвърлила, след като се омъжила повторно. Нямаше къде да иде и се беше подслонил в бараката на вуйчо Марк.
— Там е отишъл и когато е бил ранен.
— Да. Джеймс беше станал подозрителен към един тип, който все задаваше въпроси за семейството му и го канеше да се настани при него. Така че двамата организирахме малко разследване. — Той остави сандвича. — Открихме за кого работи и се промъкнахме в един от складовете на Прайс. Беше като във филм за Джеймс Бонд. Нямахме представа в какво се замесваме.
— Хванали са ви, но ти си се измъкнал?
— Да, но Джеймс беше ранен доста зле. Докато се опитвахме да избягаме, се разделихме. По петите ми бяха двама. Огромни типове. Никога не съм бил толкова уплашен.
Седнах до Теди и сложих ръка на рамото му.
Той отхапа още веднъж.
— Чух какво върши отец Федерико.
— Какво върши ли?
— Помагаше на бегълци и неща от този род.
— Разбирам — отговорих. — И ти отиде при него?
— Да. Интересното е, че той знаеше за Бени Прайс. Скри ме в склада си.
— Я почакай. В същия онзи склад ли?
— В същия. Между другото, още веднъж извинявай.
Това беше моята възможност да разбера къде бяха изчезнали всички през онази нощ.
— В склада имаше двама мъже, които събираха документи в кашони, но когато се приземих, вече нямаше никого. Някаква идея?
Теди се усмихна.
— Има мазе, чийто вход е почти невъзможно да се забележи. Скрихме се там и изчакахме всички да си тръгнат.
Хитро.