— Здравейте, с госпожица Дейвидсън ли говоря? — попита тя с колеблив глас.
— Аз съм. Дебра ли се обажда? — отвърнах и погледнах към Теди. Бях сигурна, че ще изпадне в паника при всички тези ченгета наоколо му, но той изглеждаше спокоен, почти облекчен.
— Да — отвърна момичето насреща. — Кристъл ми каза, че търсите сестрата на Рейес Фароу. Обадих се на приятелката си Емили, но тя успя да си спомни само малкото име на сестра му. Казваше се Ким. С Рейес имаха различни фамилни имена.
Интересно. Дали не беше Уокър? Бащата се казваше Ърл Уокър.
— Само това помним за нея — продължи момичето. — А също и че беше много приятна.
— Е, това е повече, отколкото знаех вчера.
— Съжалявам, че не мога да помогна повече. Знаете ли, бяха добри приятели с Амадор Санчес.
— Да, все това чувам. — Може би трябваше да се насоча към този Амадор Санчес. Той очевидно познаваше и двамата много добре. — А в кое училище учехте всички вие?
— В прогимназия „Айзенхауер“.
— Добре, значи търся Ким от гимназия „Айзенхауер“ преди дванайсет години.
— Точно така. Надявам се да я откриете.
— Много благодаря, че се обадихте, Дебра.
— Няма защо.
Това не ме изстреля много напред в търсенето. Но поне научих името Ким и прогимназия „Айзенхауер“. Явно утре пак щях да се разхождам с чичо Боб, ако той се съгласеше. Дали щеше да ми позволи да карам?
— О — възкликна Куки и изпърха към мен. Тя също флиртуваше наляво и надясно. — Открих адреса и телефонния номер на твоя Амадор Санчес.
— Страхотно.
Преди да отида в училището, щях да посетя господин Санчес. Той сигурно можеше да ми каже фамилията на сестрата и къде да я открия. Съкилийниците си споделяха всичко. Особено съкилийници, които са били приятели в предишния си живот.
Ударихме си ръцете в триумфален поздрав и тя отиде да долива кафе. Беше почти единайсет, а постоянното късно лягане вече ми се отразяваше, както и понесените травми. Тялото ми пулсираше от умора, но умът отказваше да се укроти.
Седнах до Теди, за да се уверя, че е добре. Изненадващо той хвана ръката ми. Стиснах неговата в отговор. Хлапето бе грабнало сърцето ми в мига, в който се показа от тъмнината. Мразех да се случва така. Прокурорът седеше срещу нас и разпитваше Теди. По лицето му бе изписана смесица от интерес и тревога.
— Може ли да говоря с теб?
Над мен се беше надвесил полицай Тафт. Наблизо беше и детето демон, което се опитваше да навие господин Уонг да играят на дама.
— Не съм в настроение, Тафт — отрязах го студено.
— Съжалявам за сутринта. Ти просто ме стъписа.
Погледнах го недоверчиво.
— Ако пак ще ми направиш сцена, излишно е да говорим.
Той остави чашата си с кафе и приклекна до мен.
— Никакви сцени, обещавам. Ще ми дадеш ли възможност да ти обясня?
Той не беше в униформа и бях сигурна, че беше дошъл само за да говори с мен, без да подозира, че ще попадне в стая, пълна с униформени полицаи. Отново стиснах ръката на Теди и поведох Тафт в спалнята, където можеше да говорим насаме. Рейес ни последва. Това ме притесни. Не исках да се налага да обяснявам защо гръбначният мозък на Тафт е прекъснат, ако той решеше да направи някоя глупост. Щеше да се получи неловко. Сигурно трябваше да давам показания, а никак не ме бива за това. Много по-добра бях в смразяващите погледи и духовитите отговори.
Пльоснах се на леглото и за Тафт нямаше друг избор, освен да остане прав. На единствения стол в стаята бяха струпани няколко чифта джинси, дантелена камизола и белезници. А, и спрей с лют пипер. Едно момиче е длъжно да има спрей с лют пипер. Той се облегна на тоалетката ми с ръце на кръста си.
Но Рейес… Рейес беше друга история. Той изглежда ставаше нетърпелив. Кръжеше около мен, допираше се до ръката ми, дишаше в ухото ми, разрошваше косата на тила ми. Близостта му мигом напомпа либидото ми. Като знаех на какво е способен, опитах се да се отърся. Липсата ми на контрол по отношение на него започваше да става нелепа.
В този момент се домъкна детето демон и като забеляза Рейес спря рязко при вратата, с очи като летящи чинии. Аз не можех да го видя истински, за мен беше като тъмна мъгла, но тя изглежда го виждаше отлично. Челюстта й увисна и тя впи очи в него.
Сякаш внезапно почувствал се неудобно от публиката, Рейес отиде до прозореца и аз мигом усетих хлад от липсата му. Детето демон стоеше неподвижно, сякаш се боеше да помръдне. Забавно беше.