— Тази сутрин ти описа едно момиче — подхвана Тафт, като ме върна към належащия проблем. — Не беше онова от инцидента. — Той наведе глава и се вкопчи в тоалетката. — Беше сестра ми.
По дяволите. Трябваше да се досетя, че тази история е доста по-дълбока от някакво познанство от началното училище.
— Тя се удави в езеро близо до къщата на родителите ми — добави той с натежал от тъга глас.
— Той се опита да ме спаси — заяви детето демон, все още вперило поглед в Рейес. — И при това едва не загина.
Решена да не се размеквам към дъщерята на Сатаната и като гледах да не забелязвам тънките й ръчици, големите й учудени сини очи и леко отворената й кукленска устица, й отправих най-презрителната си гримаса.
— Гадост — рекох.
— Какво? — Тя най-сетне откъсна очи от Рейес, но само за миг и пак ги насочи към него, сякаш имаше вграден радар в зениците си.
— Много го обичаш, а? — цитирах по-раншното й признание. — Ами че той ти бил брат.
— Тя тук ли е? — попита Тафт.
— Не сега, Тафт. В момента имаме по-сериозни проблеми, които да решаваме.
Ягодовото сладкишче най-сетне насочи вниманието си към мен с объркано изражение.
— Но аз наистина го обичам. Той се опита да ме спаси. Цяла седмица лежа в болница с пневмония от водата, която беше напълнила дробовете му.
— Това го разбирам — казах и вдигнах ръка, сякаш свидетелствах в църква. Все забравям, че има братя и сестри, които се обичат. — И все пак той ти е брат. Не може да го преследваш така. Просто не е редно.
Долната й устничка затрепера.
— Той и без това не ме иска край себе си.
Стана ми още по-зле. Като се постарах да отклоня мисълта си към каквото и да е — данъци, ядрена война, локви — само за да игнорирам сълзите, които се събираха между миглите й, я попитах:
— Ти какво искаш да направиш?
— Искам да остана с него. — Избърса бузите си с ръкава на пижамата си, после седна на пода с кръстосани крака. Взе да рисува кръгове по килима и само за кратко поглеждаше Рейес. — Но ако той не ме иска…
Уморена, поех дълбоко въздух и казах на Тафт:
— Тя каза, че си се опитал да я спасиш.
Той ме погледна смаян.
— Че после си прекарал цяла седмица в болница.
— Тя откъде знае това?
— Аз бях там — промълви детето. — През цялото време.
Предадох думите й на Тафт, чието изражение ставаше все по-стъписано.
— Казва, че мразиш зелени желирани бонбони, защото ти напомнят престоя в болницата.
— Права е — потвърди той.
— Искаш ли тя да си иде?
Въпросът ми го затрудни. Дълго търси отговор и накрая каза:
— Не, не искам тя да си иде. Но мисля, че ще е по-щастлива другаде.
— Не, няма! — извика тя, скочи на крака и изтича до него. Вкопчи се в крачола му, сякаш животът й зависеше от това.
— Тя желае да остане, но само ако ти го искаш.
След миг осъзнах, че Тафт цял се тресе.
— Не мога да повярвам, че това се случва.
— И аз не мога. Не се шегувах, като казах, че е зла.
Тафт игнорира репликата ми и каза:
— Ако тя иска да остане, ще се радвам да е при мен. Само че не знам как да й говоря, как да комуникирам с нея.
Опа. Усетих накъде водеше това.
— Виж какво, аз не съм преводачка, ясно? Няма да ми се мъкнеш всеки път, като искаш да разбереш какво е намислила.
— Мога да ти плащам — предложи той и ми напомни Зюсман. — Имам пари.
— За каква сума говорим?
На вратата се почука и чичо Боб провря голямата си глава с рошави мустаци в стаята.
— Ще тръгваме — съобщи той.
— Какво ще правите с Теди? — попитах загрижено.
— Ще отиде в сигурна квартира с двама униформени. Утре ще му уредим нещо по-дългосрочно.
С Тафт излязохме от спалнята в почти опразнения апартамент.
Прокурорът грабна ръката ми и я разтърси ентусиазирано.
— Госпожице Дейвидсън, оказахте ни неоценима услуга. Неоценима.
— Благодаря ви — казах, като реших да не споменавам, че неоценимата ми услуга включваше падане през остъклен покрив и приготвяне на сандвич с пуешко и шунка. — Чичо Боб помогна. Мъничко.
Онзи прихна и тръгна към вратата. След като Теди ме ощастливи със здрава мечешка прегръдка, и той го последва. Стана ми приятно от прегръдката. С него всичко щеше да е наред. Стига Прайс да не го докопаше.