— Никога не е докосвал мен. Мен. Не съм казала, че не е имало сексуален тормоз.
Зашеметена, прекарах цяла минута в мълчание, като се опитвах да анализирам и осмисля казаното от Ким. Беше болезнено да разсъждавам над това, сякаш мисълта бе материален предмет, кутия, покрита с остри като бръснач стъкла, които режеха пръстите ми при всеки опит да я отворя.
— Отначало използваше животни, за да го контролира.
С усилие фокусирах погледа си върху крехките черти на лицето й.
— Когато Рейес беше малък, използваше животни. Ако беше непослушен, животните изкупваха вината му и страдаха заради него. Баща ни твърде отрано беше разбрал, че иначе не може да има власт над него.
Примигнах и пуснах думите в съзнанието си, въпреки внезапното си нежелание да ги чуя.
— После майка ми, наркоманка, която по-късно умря от усложнения вследствие на хепатит, му даде идеалното оръжие. Мен. Тръсна ме пред вратата му и не се обърна повече назад. Така предостави на баща ми власт над Рейес. Ако той не се подчиняваше на всяка негова заповед, оставах без вечеря. Без закуска. Без обяд. Накрая и без вода. Това продължи, докато Рейес не се предаде. Баща ни нямаше никакъв интерес към мен, освен като към инструмент, с който да контролира всяка крачка на брат ми.
Седях безмълвна, неспособна да побера в ума си такова съществувание, да си представя Рейес толкова безпомощен, истински слуга на едно чудовище. Гърдите ми се стегнаха, стомахът ми стана на възли и почувствах как закуската се надига към устата ми. Преглътнах мъчително и няколко пъти поех дълбоко въздух, отвратена от себе си, задето карах Ким да се връща към такива невъобразими ужаси.
— Но вие трябва да разберете що за човек е Рейес — продължи тя, без да забелязва състоянието ми, — да схванете начина му на мислене. Казах ви истината, но такава каквато той я възприемаше, че баща ни ме наказва заради него. През всичките тези години пое бремето върху своите плещи, както един крал носи отговорността за благосъстоянието на народа си.
Стиснах челюсти, за да спра треперенето на брадичката си.
— Каза ми, че никой никога вече няма да ме нарани заради него. Как може да мисли така? Беше точно обратното. Баща ни нараняваше него заради мен. — Тя обърса една сълза и отправи скръбен поглед към мен. — Знаеш ли защо ти разказвам това?
Въпросът й ме изненада и аз поклатих глава. Не бях се замислила.
— Защото това си ти.
Положих цялото си старание да се съсредоточа, да преодолея всичко, което ми беше казала, и да я слушам.
— Още от малък Рейес имаше припадъци. Понякога траеха повече от час. Когато се съвземаше, беше изпълнен с невероятно странни спомени. Спомени за момиче с тъмна коса и искрящи златисти очи. В мига, когато отворих вратата, разбрах, че това си ти.
Имал е спомени? За мен? Пулсът ми се ускори.
— Каза, че веднъж спасил живота ти. Някакъв мъж те завел в апартамент. — Тя се наведе напред. — Ако си се питала някога, знай, че е нямало да излезеш жива оттам. Мъжът е щял да направи, каквото си е бил наумил, и после да те задуши. Вършил го е и преди.
У мен се надигна тревожно вълнение.
— Рейес е знаел, че съм в опасност? — попитах аз, най-сетне открила гласа си.
— Да. Друг път само си е помислил, че си в опасност. Твоята мащеха ти крещяла пред цяло множество минувачи. Била си уплашена и оскърбена. Тези силни емоции са предизвикали пристъп у него. Бил е толкова бесен, като отишъл там, толкова разтревожен за теб, че едва не прекършил мащехата ти на две, за да й даде урок. Но ти шепнешком си го помолила да не я закача.
Картини от този ден се завъртяха в главата ми и аз казах:
— Спомням си. Той беше толкова сърдит.
— По-късно се научи да те открива без припадъци. Изпадаше в състояние, подобно на транс, само за да те наблюдава. — Тя се усмихна, припомнила си по-щастливи мигове. — Наричаше те Дъч.
Бях силно разтреперана, изпуснах дълга и мъчителна въздишка. Всяка нейна дума пораждаше нови въпроси и все по-голямо объркване.
— Щом Рейес се е научил да контролира същността си, да овладява и използва своята мощ, защо не е… спрял баща ви?
Тя сви рамене.
— Мисля, че не го вярваше.
— Не разбирам — смръщих вежди аз.
— В съзнанието на Рейес всичко това беше фантазия. По онова време не го възприемаше като реално. Дори ти беше плод на въображението му. Момичето на неговите мечти. Но аз знаех, че това, което той върши, е действително. Като пораснахме, започнах да проверявам някои от нещата, които си въобразяваше, че е направил. Всичко, разказано ми от него, наистина се беше случило.