Интелигентността в погледа на Ким опровергаваше образа на плахата, говореща тихо жена, която бях срещнала преди малко. Тя се беше научила да прикрива същността си, способностите си. Почувствах силно възхищение към нея. В друг живот и при други обстоятелства бих се радвала да я имам за приятелка. Но пък, от друга страна, всичко беше възможно.
— Знаеш ли… Знаеш ли какво е той?
Въпросът не я изненада.
— Не, ни най-малко — поклати глава тя. — Знам само, че е уникален. Не е като нас. Дори не съм сигурна, че е човек.
Напълно съгласна бях с нея.
— Ами татуировките му? — попитах. — Казвал ли ти е някога какво означават?
— Не. — Напрежението в стойката й донякъде намаля. — Каза ми, че винаги ги е имал. Откакто се помнел.
— Знам, че означават нещо, само не мога да си припомня какво.
Притиснах длан до челото си, сякаш да спра мислите си да препускат толкова бързо.
— Ти като него ли си? — попита тя с равен тон.
Поех дълбоко дъх и се пренастроих.
— Не. Аз съм жътвар на души. — Това винаги звучеше зле, изречено на глас. Но тя просто се усмихна широко и топло. Бях изненадана.
— Същото ми каза и той. Прехвърляш души в отвъдното. Каза, че искриш като новородена галактика и си по-нахакана от богаташко хлапе в поршето на баща си.
Не можах да сдържа смеха си.
— И той самият не пада по-долу.
Тя също се засмя и сгъна кърпата в скута си.
— Мисля, че точно тази негова дързост го крепеше. Ако не беше толкова силен, едва ли щеше да оцелее.
Сърцето ми се късаше от всичко, което Ким ми разказа. Исках той да е добре. Исках всичко лошо, случвало му се някога, да бъде заличено. Но как би могло, ако той не се събудеше?
— Моля те, би ли се опитала да спреш това? — изрекох с отчаяние.
Пръстите й пригладиха гънките на кърпата. Беше взела решението си.
— Шарлот, той страда достатъчно заради мен. Дадох му обещание. Не мога да го наруша сега, след всичко, което направи за мен.
Колкото и да ми се искаше да споря, разбирах позицията й. Виждах обичта й по лицето й, чувах я в гласа й. Онова, което първоначално бях взела за незаинтересуваност, се оказа дълбока и пламенна лоялност. Просто трябваше да възложа всичките си надежди на чичо Боб. Той познаваше хора, които пък познаваха други. Ако някой можеше да го постигне, това беше той.
Тръгнах си със същото усещане за сюрреалност, в каквото плувах от дни. С всеки час научавах нещо ново и изумително за Рейес. След като го търсих толкова дълго без никакъв резултат, лавината от информация, която ме заливаше от всички страни, ми дойде в повече. Не че се оплаквах. Хората, умиращи от жажда, не роптаят срещу потопа. Енигмата Рейес Фароу ставаше все по-загадъчна. И исках да установя докъде се простираше тази загадъчност. Оставаше си въпросът обаче: бях ли в състояние да го постигна за двайсет и четири часа?
Глава 19
„Външността ми може да не впечатлява, но много ме бива да се правя на нинджа.“
— Къде си?
Тъкмо бях излязла от съда, когато се обади чичо Боб. Зюсман беше предложил да подам възражение срещу решението на щата на базата на мнима вероятност Рейес да е единственият жив човек, притежаващ информация за сериен убиец в Канзас. Мразех да използвам номера с Ханибал, но само това успяхме да измислим в такъв кратък срок. Ако успеехме, това би спряло изключването на животоподдържащите апарати на Рейес само временно, но щеше да ни даде малко време. Трябваше да поговоря с него, но по възможност, без да се приближава прекалено. Без да ме докосва. И без да ме гледа. Може би тогава щеше да ми дойде малко здрав разум. Чудех се дали някак мога да го спра. Да го вържа за кухненската мивка или нещо подобно. Щеше да ми е нужно свръхестествено въже. Или пък белезници, поръсени с магически прашец.
— Ти къде си? — отвърнах аз с въпрос. Чичо Боб беше толкова любопитен.
— Трябва да те подготвим.
— Да ме подготвите? За какво? — Бях ли се съгласявала на такова нещо? Дори не съм посещавала подготвителен клас.
Чибо въздъхна шумно.
— За ужилването — повиши тон той.
— А, да. — Бях го забравила. — Току-що попълних възражение срещу щата. Ще го придвижиш ли възможно най-бързо? Нямаме много време.