— Разбира се. Ще се обадя на една съдийка, с която някога се срещахме.
— Чичо Боб, нужен ни е човек, който те харесва.
— Тя ме харесваше. Всеки сантиметър от мен.
Потръпнах при мисълта и продължих към Мизъри.
— Благодаря ти, чичо Боб. Дължа ти услуга.
— Една? Сериозно ли говориш?
— Ще ги броим ли? Защото ако ще ги броим…
— Добре, няма значение. Дотътри си задника тук.
След като обсъдихме в крачка плана с двата екипа — един по техниката и един за подкрепление отвън — изтичах обратно до апартамента си, за да се облека подходящо за ролята. Потрудих се главно над прикриването на синините, които все още носех от скорошните си приключения. Когато отново се появих на сцената, изглеждах като потисната библиотекарка с очи на секс котенце и нацупени устнички, които можеха да разплачат голям мъж.
Гарет спря по средата на това, което правеше, и ме огледа прехласнат. Приех го за добър знак, докато не проговори.
— Идеята е да го съблазниш, не да му правиш данъчна ревизия.
По пример на Елизабет Елъри носех червен костюм с пола и обувки с осемсантиметрови остри токове. За разлика от нея обаче бях прибрала косата си в стегнат кок и бях сложила очила с пластмасови рамки, които крещяха „сухарка“.
— Суопс, ти от мъжки пол ли си изобщо?
Той се намръщи озадачено и аз попитах:
— Никога ли не си чувал за мокри сънища, включващи секретарка или библиотекарка, или пък германска надзирателка в училищно общежитие?
Той се огледа гузно, за да се убеди, че никой не ни слуша.
— Бинго — извиках триумфално и се запътих към вана за наблюдение. Гарет ме последва и аз продължих да му трия сол. — Сякаш Бени Прайс не би заподозрял нищо, ако някоя накипрена уличница му се появи с надеждата да го съблазни и да го придума да признае за убийството на четирима души. Страхотна идея. Можеше да я приема, ако имах желание за самоубийство днес. Огледай се наоколо. — Изчаках Гарет да забележи двете жени, очевидно стриптийзьорки, които вървяха към клуба. — Такива ги има повече, отколкото чешмяна вода. От друга страна, такива като мен не ти падат под път и над път. — Посочих към бизнес костюма си.
Стигнахме до вана, който беше паркиран на една пресечка разстояние и потропахме.
Обърнах се към Гарет и го чукнах по главата точно когато чичо Боб отвори задните врати.
— Нали помниш, че имам диплома по социология?
Той повдигна рамене, не докрай убеден, когато чичо Боб ме хвана за ръката и ме вдигна вътре. Пола и високи токчета. Едва ли това беше най-подходящото облекло при полицейска акция. Малко се тревожех, че Гарет можеше да реши отново да ми даде отскок, като ме сграбчи за задника. После бях малко разочарована, че не го направи. Всяко момиче си имаше нужда от вълнения.
Ванът се разклати, когато Гарет влезе.
— Още нямаме новини за отец Федерико — обърнах се към чичо Боб. — Ако не го открият, не знам какво ще правим.
— Ще се тревожим, когато му дойде времето — отвърна Чибо. — Сега нека ти поставим това. — Извади миниатюрен микрофон. — Това е най-малкият, който можахме да открием.
— Ти сериозно ли? — попитах ужасено. — Микрофон? Планът беше Ейнджъл да включи супер скъпата камера, която Прайс държи нагласена зад бюрото си. Ще го запишем, без дори да разбере. И по-важното — аз ще оцелея.
— Така е, но ни е нужен някакъв контакт — запротестира той. — Как ще разберем, ако загазиш?
— Ако загазя, ще ви пратя съобщение. — Погледнах към Ейнджъл, който тъкмо влизаше. Личеше, че много се вълнува заради плана. Знаеше точно какво трябва да прави. — Наистина ли смяташ, че хората на Прайс няма да ме претърсят, когато той чуе защо съм там? — наведох се към чичо Боб. — Само защото виждам мъртъвци, не значи, че искам да съм една от тях.
Двайсет минути по-късно напуснах стая, пълна с полуголи момичета и горе-долу прилична музика, за да се озова в изненадващо тихия офис на Бени Прайс. Бизнесмен. Баща на две деца. Убиец.
— Няма микрофон, шефе — каза един от гардовете му, висок и мускулест блондин, след когото момичетата пърхаха с мигли, докато той ги отминаваше. Беше ме отвел в сумрачен коридор, за да ме претърси, като в същото време ме беше накарал да се изчервя от възмущение и доста неуместни трепети. — Но пък има камера.
Бени Прайс, който беше седнал зад бюрото си, се оказа много по-впечатляващ на вид, отколкото изглеждаше на снимките, заснети от хората ни. Но в негова защита — не е бил подготвен за снимките и не е имал шанса да позира. Беше с къса черна коса, спретнато подстригани мустаци и козя брадичка. Напълно загуби уважението ми, като видях вратовръзката и кърпичката му. Вратовръзката беше в цвят маджента на фона на лъскава черна риза и жилетка на тънки райета, а кърпичката се подаваше от джоба на жилетката и беше виолетова. А, не, край. На този трябваше да му се види сметката.