— Виж к’во, гледай си работата или по-добре се разкарай!
От верандата той забеляза как Бъд се отдалечава. Синкавата светлина на уличните фенери придаваше сребрист оттенък на ситния прахоляк, посипал се върху потника му, сякаш напластил се дълбоко навътре в разпарцалената тъкан. Не можеше да каже дали Бъд беше ядосан заради това, че и той ще ходи с тях ТАМ, или просто защото щеше да заема допълнително място в колата. Дали пък всичко не бе кино, предварително нагласен мизансцен? Той никога не можеше да разбере кога баща му и неговите приятели се шегуваха.
— Хайде, хайде, не се втелявай! Качвай се! — баща му вече бе седнал отпред, опрял лакет на прозореца. — Побързай, какво чакаш?
Той се вмъкна отзад. Прахолякът, посипал се от дрехите на Бъд, беше зацапал седалката и полепнал чак до облегалките за главата.
— Тръгваме! — сухо и властно отсече баща му.
Той подпря тила си в прашната облегалка. Мъжагата до него, странно, не можеше да си спомни името му, извади една бира от кашончето и му я подаде. Пое кутийката без да я отваря, остави я да се постопли малко в шепите му. Край колата улиците вече лудуваха в шеметен танц, въртяха се и неусетно оставаха зад тях. После последните осветени предградия изчезнаха и те се озоваха на пътя, (шосе номер …, но и това не знаеше), който пореше мрака право на юг и към хълмовете.
През цялото време те си говореха за футбол и бейзбол, деряха се по-силно от радиото, което Томи бе пуснал и издул до дупка. Без да им обръща внимание, той се бе свил в ъгъла, опрял рамо във вратата и отворил широко уста, поглъщаше поривите на вятъра, които го шибаха в лицето и жареха бузите му. Стори му се, че за известно време някакво куче тичаше отстрани край пътя, редом с колата. Животното наистина приличаше на куче, но според него едно куче никога не би могло да тича с такава бързина, защото без да се насилва чичо му Томи бе натиснал яко педалите и навярно караше с около сто и двайсет. Кучето, или онова, което му наподобяваше, буквално скачаше във валмата тъмнина край шосето с високо вирната муцуна; мярна му се, че е прорязана от усмивка, досущ като тази на чичо му, а очите на животното искряха като два пламтящи въглена, вторачили се в него. После един висок джип изникна насреща, фаровете му пометоха шосето и той видя, че кучето беше изчезнало — вече го нямаше. Въпреки това жълтеникавите му очи продължаваха да танцуват някъде край колата, сякаш се опитваха да му направят някакви знаци. Той провеси глава навън през прозореца, със свити клепачи, заглушен от воя на вятъра.
— Ето, пристигнахме!
Томи сплеска във волана поредната празна бирена кутийка, после я изхвърли навън.
Той се изправи, изпъна шия, за да надникне зад гърба на баща си, седнал пред него. Виждаше някакъв мост и светлини, като коледни гирлянди, увиснали по цялото му протежение. Зад моста блестяха други такива: тези на града. След това пак се сгуши в облегалката, вчесвайки косите си с пръсти.
Когато преминаха по моста, отново изпита усещането, че присъства на коледни илюминации. Действително бяха гирлянди от хиляди малки и разноцветни лампички. Окачени над сводовете и по улиците, те се полюляваха във въздуха, отблъсквайки мрачното нощно небе. Имаше и други такива светлини, каквито навсякъде можеха да се видят из големите градове — мигащи неонови фирми и осветени рекламни табели.
С намалена скорост Томи се бе включил в движението, което ги беше погълнало още след влизането им в града. Колите бяха толкова много, броня до броня, че пешеходците, желаещи да прекосят улицата, с мъка трябваше да си пробиват път сред задръстванията. А ако бяха млади и леко подпийнали, буквално се прекачваха през струпалите се автомобили, прехвърляйки се от единия на другия по капаците на моторите и багажниците, без да престават да се смеят и да си подвикват едни на други.
Ала дори и в царящата наоколо суматоха — пуснатите радиоапарати в колите, свирещи едновременно и увеличени докрай, както и пронизителната, тътнеща музика, разнасяща се от къщите, — той се чувстваше завладян от някаква непривична сънливост. Най-сетне беше изпил бирата, която му бе дал приятелят на баща му, а после още една или две и през цялата останала част от пътуването бе продължил да се взира болезнено в тъмнината, в която колата се гмуркаше. Сега уличният шум се разбиваше над главата му като вълни на океан, в който той затъваше, затъваше.
— Хайде, момче, размърдай се, слизаме!
Мъжът, седнал до него отзад на седалката, го побутваше с лакет. Той тръсна глава, преди да се окопити напълно, подскочи. Тилът му беше омекнал като преварени спагети. Огледа се, видя баща си, чичо си и останалите да излизат от колата, спряла на някакъв паркинг. Разтърка очи, отвори вратата на свой ред и се измъкна навън като се олюляваше.