— Никога не съм успявал да пожъна успех със защита от сорта „твърде странно, за да е истина“, Джон. — Харди въздъхна и продължи: — Така. Каза, че имало заповед. За твоя арест ли?
— Така казаха по новините. Можеш да провериш сам.
— Ще проверя, но междувременно искам да обмислиш нещо. Ако наистина има заповед за задържането ти, единственото, което мога да те посъветвам като твой адвокат, е да се предадеш доброволно. Ако не го направиш, повече нямам право да имам нещо общо с теб.
— Да се предам за какво?
— Опитай се да познаеш, Джон.
— Но аз не съм го направил!
— Така да е.
— Ти не ми вярваш?
— Това няма връзка. Ако вече има издадена заповед за задържането ти, най-доброто, което мога да направя, е да те убедя да се предадеш.
— Говориш като мой адвокат, Диз. А като приятел?
— Страхувам се, че е едно и също, Джон. Виж, ако не искаш да приемеш съвета ми, защо да не пообмислим нещата до утре сутринта? Помисли си, аз също ще размисля. На някой от двама ни все ще му хрумне нещо.
— Защо не още сега?
— Какво сега?
— Да намина при теб. Да измислим нещо.
— Тогава, ако не извикам полицията, ще ме обвинят, че укривам беглец, и ще ми отнемат разрешителното. И въпреки че те обичам като роден брат, няма да има как да ти помогна, ако изгубя правата си на адвокат — каза Харди и след малко добави: — Защо не ми звъннеш в кантората утре сутринта? Може дотогава нещо да се е променило. Между другото, сигурен ли си, че никой не знае къде си? Имам чувството, че не си чак толкова зле. Просто се спотайвай.
— Диз, не очаквах да чуя точно това от теб.
— Какво бих могъл да ти кажа, Джон. Това е най-доброто, което мога да направя.
Нат Глицки чу по телевизията новините за ужасните убийства в Тендърлоин и за заповедта за задържане по случая Силвърман. Сега той седеше в кухнята в къщата на сина си и пиеше чай с десерта — прочутите ореховки на Ейб приготвени предния ден. За пръв път от раждането на Рейчъл семейство Харди не се бяха отбили след интимната си вечеря и от ореховките бе останал цял поднос.
Нат натопи ореховката в чая си, духна я и пъхна размекнатата бисквитка в устата на внучката си.
— Дъщеря ти ги обожава — каза той.
— Всички ги обожават — каза Трея. Тя бе застанала зад стола на мъжа си и бе поставила ръцете си върху раменете на Ейб. — Дизмъс Харди смята, че Ейб трябва да започне да ги произвежда — „Манна ореховките на Ейб“
— Ама че име! — рече Нат. — Името е важно нещо. Не бил чак толкова глупав този Дизмъс.
Думите му се харесаха на Ейб.
— Ще му предам. Умира си да го ласкаят. „Не толкова глупав“ ще му държи влага за цяла седмица.
Нат се опита да напъха остатъка от курабийката в устата на Рейчъл, накрая сам я лапна. Малката ръчичка на момиченцето се протегна. Личицето й изразяваше неописуема изненада. След секунда усмивката й отново грейна, когато в ръката на Нат се появи нова курабийка. Той й позволи да я хване, после двамата се поборичкаха кой ще успее да я издърпа. Накрая Нат се остави да бъде победен. Тя радостно се засмя и натъпка трофея в устата си.
— Толкова добро момиченце — каза Нат. — Предричам й голямо бъдеще. Някой ден ще стане собственик на „Манна ореховките на Ейбрахам“.
— На Ейб — уточни Трея, — не на Ейбрахам.
— По-късо е — каза Глицки. — Звучи по-стегнато. Може би в края на краищата наистина ще се ориентирам към сладкарството.
Трея се бе преместила зад Рейчъл и го погледна. Той й отвърна със същото.
— Сладкарството е благородна професия. Сладкарите най-вероятно са започнали да правят сладки още преди ченгетата да…
— … са започнали да правят ченгели? — Трея се подсмихна. — Едва ли ще продължи още дълго. Нали ти е казал един-два месеца.
— Два месеца са много време, ако си сред последните дупки на кавала.
Нат почти подскочи, стана от стола си и се надвеси над масата.
— Той каза „дупките“, множествено число. А аз не виждам ни една. — После Нат отново седна на стола си, сякаш бе успял да докаже нещо важно. — И при всичкото мърморене и недоволстване, на кого се обадиха първо веднага щом разбраха за Сам?
— Мисля, че на лейтенант Глицки — отговори Трея, — най-онеправдания човек на улица „Брайънт“.