Понякога обаче се налагаше отстъпление от правилата, например, когато някой клиент или приятел на баща им бе главният заподозрян за извършването на четири убийства, две от които невероятно жестоки.
— За кого става дума? — попита Ребека.
Харди погледна към тавана, после — право в очите й.
— За Джон Холидей.
— Не може да бъде!
— Страхувам се, че може.
— Не и Джон. Няма начин, татко. Какво смятат, че е направил?
Така или иначе щеше да разбере. Той се поколеба, накрая реши, че няма начин да представи нещата в по-благоприятна светлина.
— Смятат, че е убил няколко души.
— Това е най-глупавото нещо, което някога съм чувала. Джон никога не би извършил убийство. Той просто не е способен на това!
— Съгласен съм с теб.
— И какво искаш да кажеш с това „няколко“?
— Четирима.
— Четирима? Татко, стига де.
— Не си го измислям, Бек. И аз като теб не мисля, че е убивал някого. Но са намерили някакви улики в къщата му… — Той млъкна, протегна се и хвана ръката й. — Виж, Бек, днес ще си поговоря с него и ще разбера по-добре за какво става въпрос. Просто не исках да видите това във вестника тази сутрин, разбираш ли? Двама от…
Тя обаче се беше ядосала и го прекъсна:
— Какво твърдят, че е направил?
— Точно в това е въпросът. Не ти трябва да знаеш. Не сега.
— Трябва ми! — Тя рязко се отблъсна от масата. Столът й падна и тя скочи на крака. — Той е и мой приятел! Не можеш да налагаш такава цензура!
Харди знаеше, че звучи като жалък старчок, но не можа да се въздържи:
— Това не е цензура, това е…
— Цензура е. Къде е вестникът? Искам да го видя.
— Бек! — Той също се изправи. — Моля те, недей…
Но тя изтича покрай него, прекоси кухнята и излезе на малката веранда, където държаха старите вестници.
Докато я настигне, тя вече бе изровила вестника от купчината, където го бе пъхнал. Проскимтяваше като наранено малко паленце. Накрая се обърна към него — бе сложила ръка на устата си, очите й бяха насълзени.
— О, боже! — изрече. — О, боже!
Винсънт стоеше зад тях.
— Какво? Какво става?
Повече от час мина, докато Харди успее да върне колата, която бе взел под наем, и да се качи в своята кола с вече поправено стъкло. Пак се отби в болницата. Отново нямаше подобрение в състоянието на Дейвид.
Когато накрая пристигна на улица „Сътър“, беше почти девет — обикновено доста натоварено време, но сега в сградата бе надвиснало мрачно и потиснато настроение. Бюрото на рецепцията, царството на Филис, беше празно. Когато се приближи до него, един от телефоните иззвъня. Той не му обърна внимание.
Лампите във фоайето още не бяха светнати. Вратата към кабинета на Норма, управителката на кантората, бе затворена, но през щорите той видя, че Филис е вътре. Тя бършеше очите си. Солариумът бе празен, край кафе машината и ксерокса не се виждаха бърборещи секретарки. Харди се придвижи напред, за да надникне надолу по коридора, и с облекчение забеляза хора — секретари и стажанти, — насядали по бюрата си, но повечето от вратите на малките кабинети на съдружниците бяха затворени. Хората се бяха спотаили и чакаха.
Една от вратите по цялото протежение на дългия коридор бе отворена и той надникна вътре. Ейми Ву седеше зад бюрото си и драскаше ожесточено в жълт адвокатски бележник. Харди почука на вратата и тя вдигна поглед. Усмихна се леко, само от учтивост.
— Здравей. Как е Дейвид?
— Все същото. Съжалявам, че нося такива новини. Много е тихо тук.
— Така ли? Не съм забелязала. Йон, стажантът ми, се обади, че е болен, и аз цяла сутрин са занимавам с бумаги. Трябва да представя днес един меморандум, така че… — тя внезапно млъкна и остави химикала на бюрото. — Съжалявам. На кого му пука за някакъв си меморандум? Как си? Какво ти е на ръката?