Той вдигна ръка.
— Глупав инцидент. А що се отнася до мен — опитвам се да се мотивирам достатъчно, за да се кача горе и да свърша някаква работа.
— Добре дошъл в отбора! Аз май съм единствената тук, която е успяла да се захване с нещо, и то само защото ще се уволня сама, ако не го внеса навреме след цялата вече свършена работа. — Тя махна с ръка. — Всичко останали… ти вече си забелязал.
Той кимна.
— Не мога да ги виня. И аз се чувствам така — каза, после пое дъх и изплю камъчето. — Мислех си дали мога да те помоля за една услуга.
— Тогава и ти ще ми дължиш една услуга. Казвай какво има.
— Може ли да се ослушваш и когато другите започнат да излизат от стаите и се захванат за работа, да ми звъннеш. — Тя го изгледа въпросително и той добави: — Мислех си да използвам някои от вашите млади таланти. Трябват ми хора, ако искаме да спазим сроковете по делото Панос. Говоря за много работа — добави той.
Нещо се въртеше в главата на Ву. Тя присви очи и кимна.
— Разбира се. При първия признак на живот ще ти звънна.
— Благодаря. Всъщност, като свършиш с твоя меморандум…
Но тя поклати отрицателно глава.
— Не мога, Диз. Претоварена съм, особено сега, когато Дейвид го няма. Трябва обаче да звънна на Йон у дома. Хрумна ми, че ако в действителност не е болен, а просто е решил, че корабът потъва… — тя спря и тежко въздъхна. — Какво ще правим, ако умре? Глупаво ли е от моя страна, че се опитвам работата му да върви?
— Той има клиенти, Ейми. Те ще се нуждаят от добри адвокати и занапред. На това ви е учил Дейвид, нали? Затова и имам нужда от няколко човека. Със или без Дейвид, делото Панос е много голямо.
— Значи наистина продължаваш напред?
— Да. Разбира се. Иска ли питане?
— Не, разбира се — отговори тя, но след кратка вътрешна борба продължи: — Просто чух тук някакви слухове, че заради това са пребили Дейвид, че имало нещо общо с Панос и че са искали да го сплашат. Явно самият Дейвид е споделил нещо такова с Греъм и, разбира се, пак излязъл с любимото си твърдение, че е недосегаем. А след случилото се, дори да ги натовариш официално със задачата, хората може да се дърпат. На всичкото отгоре ти не работиш във фирмата.
Харди се сблъскваше за пръв път с този проблем. Намираше статута си като независим партньор на Фрийман за нещо много удобно. Той бе просто наемателят от горния етаж и приятел на собственика на фирмата. Не бе ни рак, ни риба — нито съдружник, нито точно партньор, нито дори съветник. Волен като птичка. Харесваше тази свобода и независимост. Когато Дейвид му подхвърляше някоя работа, той бе щастлив да я поеме.
Сега обаче се притесняваше дали ще успее да прехвърли част от задълженията на истинските съдружници, които може би вече си търсеха нова работа, уплашени от перспективата за дългото отсъствие на Дейвид (да не говорим за това, че той можеше и да почине).
Харди мислеше, че може да разчита на Греъм Русо, който някога му бе клиент и с когото бяха в много добри отношения. А след една-две седмици сигурно щеше да може да се опре и на Ейми, след като тя приключеше настоящите си дела. Другите помощници от легиона на Дейвид най-вероятно щяха да са проблем. А ако с Дейвид се случеше най-лошото, помощният персонал — секретарките, Норма, Филис и стажантите, които работеха със съдружниците — щеше да се изпари за едно денонощие. Харди нямаше шанс със собствените си ограничени ресурси.
Той можеше да им обещае най-високо платените работни часове на света, но никой от съдружниците не би се съгласил да работи в името на някаква илюзия. Тъй като изходът на делото беше непредвидим, ако изгубеха, щеше да им се наложи да отпишат всички часове положен труд. А какво можеше да им плати той междувременно? Харди не можеше да води едновременно много дела, както правеше Дейвид, с надеждата за успех.
Делото Панос щеше да приключи, още преди да е започнало.
Това беше една сутрин на откровенията. Освен че бе разбрал колко несигурна е позицията му сред съдружниците, той за пръв път осъзнаваше с пълна сила колко резултатно се бе оказало нападението над Дейвид. Особено ако не успееше да се възстанови. Въпреки че бе извършен с тъп предмет, побоят над Дейвид бе изиграл ролята на скалпел, който го бе отделил и от процеса, и от останалите съдружници.
Тъжната истина бе, че останеше ли сам, Харди нямаше да има сили да се пребори с Панос. Всички ищци бяха клиенти на Дейвид Фрийман, а не на Дизмъс Харди. Той самият дори не познаваше някои от тях. Харди не бе истински играч, не бе сериозна опасност или заплаха за Панос. Беше муха, която щяха да смачкат без много да му мислят — само с едно махване на ръката. Тази истина го попари като киселинен дъжд. Явно му беше проличало.