— Диз? Добре ли си?
Той се усмихна фалшиво.
— Да. Добре съм. Обмислях как да успея да свърша всичко, което ме чака. Ако Норма излезе от кабинета си, ще я помолиш ли да ми звънне?
Кабинетът на Харди беше над фоайето, единствената заета стая на третия етаж. Изкачваше по две стъпала едновременно. Вратата на кабинета му бе затворена, но през процепа се виждаше светлина. Тъкмо се канеше да отвори, когато отвътре нещо тупна — звукът бе тих и приглушен, но не можеше да има никакво съмнение: някой почукваше с нещо по стената, докато чакаше Харди да пристигне. Харди остави на пода куфарчето си и полека натисна бравата, но вратата не поддаде. Бе му дошло до гуша от побоища и изненадващи нападения през последните няколко дни, затова се обърна и пое към стълбите.
Полицаите щяха да пристигнат за десетина минути и човекът, който бе проникнал в кабинета му, можеше да им обясни сам какво прави там.
Докато слизаше по стълбите, някой го извика.
— Диз? — Холидей стоеше ухилен в горната част на стълбището. В ръка стискаше три стрелички за дартс. — Чух, че някой се качва по стълбите, но исках да си довърша играта. Къде отиваш?
Харди изкачи седемте стъпала, по които току-що бе слязъл.
— Канех се да повикам полицията, Джон. Щеше да е прекрасно. — Стигна до площадката и поведе Джон обратно към кабинета, където затвори вратата зад него. — Как влезе тук? Не беше ли заключено? Беше, разбира се. И какво правеше вътре?
— Играех на дартс. Имаше връзка ключове на рецепцията. Честно казано си мислех, че ще те открия тук. Но не те открих и реших да вляза. Върнах ключовете.
— Браво!
— Това място е като свърталище на духове днес. Къде са отишли всички?
— Съдът е във ваканция — каза Харди без следа от шеговитост в гласа си.
— Аха. Добре. Но пък ти си тук, както виждам, въпреки че малко закъсня, нали?
Харди не бе в настроение да обяснява различните причини за закъснението си, още повече, че една от тях бе душевният срив, който децата му изживяха благодарение на този негов клиент, който сега стоеше срещу него.
— Имахме уговорка — каза Харди вместо обяснение. — Ако си спомняш, трябваше да ми се обадиш. Спомни ли си? Нали така решихме?
Холидей сви рамене и се насочи към мишената за дартс на стената.
— Както и да е, нали сега разговаряме.
Харди заобиколи бюрото си и сложи върху него куфарчето.
— Така е, Джон, но аз съм твой адвокат и по една случайност зная, че има заповед за задържането ти, така че единственото, което мога да направя в момента, е да те склоня да се предадеш, както снощи много ясно обясних. — В гласа на Харди прозвуча стоманена нотка. — Какво ще кажеш да оставиш тези неща за малко и да поговорим?
Холидей тутакси се обърна, цялото му същество излъчваше разкаяние. Остави двете останали стрелички на бюрото и разтвори извинително ръце.
— Мислех, че и така можем да разговаряме. Какво е станало с ръката ти?
Харди погледна надолу към превръзката. Трябваше да си намисли някой остроумен отговор на този въпрос, но сега нямаше сили за това.
— Блъснах я в нещо — каза той и седна зад бюрото си. — Виж, Джон, съжалявам, но съм малко изнервен. Предполагам, че и ти се чувстваш така.
— Не. Просто поредната заповед за арест. — Холидей отиде до дивана и се строполи върху него. — Какво мислиш? Какъв е планът?
— Ще ми се да имах план. Виждам, че не си склонен да се предадеш доброволно.
— Точно така.
— Но като твой адвокат имам право да те посъветвам само това.
— А ако не ми беше адвокат? Нищо не съм ти платил, нали? Не може ли просто да бъдем приятели?
Устните на Харди се извиха леко нагоре.
— Не може ли всички просто да се разбираме?
— Точно така, само че май не го правим добре. Но ти и аз бихме могли.
— Дори като твой приятел обаче, аз все пак те укривам, а ти си издирван беглец. Холидей вдигна рамене.
— Ще им кажеш, че съм те взел за заложник, или нещо подобно.
— Идеята не е чак толкова лоша, но вече ти казах — трябва да се предадеш.
Очите на Холидей се разшириха.