— Ти не си с ума си, Диз. Няма да преживея и петнайсет минути в затвора.
— Защо пък не? Вече си бил там. Няма да е по-лошо от предния път.
— Да, само че този път някой ще ме убие.
— Защо?
— Защото тези хора действат така, Диз. Помисли си. Аз съм единственият, който пречи да бъде приключен случая. Умра ли, всичко се подрежда. Никой няма да се заинтересува кой е истинският извършител.
— И кои са тези хора? — Усмивка се опита да раздвижи устните на Харди. — Твърдиш, че са ченгета? Че ще те спипат в затвора?
— Подхвърлили са улики в апартамента ми.
— Ченгетата? Че защо?
— Не зная защо, но не е толкова пресилено, колкото ти изглежда. Случвало се е и друг път.
— Зная, че се е случвало, Джон, зная. — Харди потупа попивателната върху бюрото си. — Хайде, развесели ме малко. Ако имаш сигурни алибита за всички случаи, можем да ги натиснем за бързо предварително следствие и да те измъкнем напълно оневинен за седмица или най-много за две.
— Но не и ако вече съм мъртъв.
— Няма да стане така. Не и в затвора. Знаеш ли къде си бил, когато е станало някое от последните три убийства?
— Да. За убийството на Ранди и Клинт съм съвсем сигурен. Бях на работа. Всъщност, знаеш ли, че едно ченге дойде в бара онзи ден, още не бях разбрал за Ранди и Клинт, и ме попита дали съм бил на работа предишната нощ.
— Какво имаш предвид? Истинско ченге ли? От полицейското управление на Сан Франциско?
— Така мисля. Значката му изглеждаше редовна. Някакъв китаец. Не бе от хората на Панос, сигурен съм.
— И какво те попита?
— Дали съм бил на работа в полунощ и мога ли да го докажа. Отговорих му положително и това като че ли му беше достатъчно. Затова останах като гръмнат, когато разбрах, че са издали заповед за арестуването ми. Искам да кажа — нали знаят, че не съм убил Ранди и Клинт? Не разбирам.
— А какво ще кажеш за Крийд?
— Същото. Пак бях на работа, нямаше толкова много клиенти, но все някой ще си спомни. Може би смятат, че аз не съм човекът, който е стрелял по Крийд. Че съм бил съучастник на Клинт и Ранди.
Холидей се бе излегнал на дивана с ръце, кръстосани зад главата.
Харди постоя, без да каже нищо, като подръпваше бинта на ръката си.
— Имаш ли нещо против да ми разкажеш още веднъж къде си бил през нощта, когато е убит Силвърман? Последния път, когато говорихме за това, алибито ти куцаше.
Холидей се изправи и седна. Прокара ръка през косата си, подръпна мустаци. Когато проговори, лицето му имаше смутено изражение.
— Ако искаш да знаеш истината, скарахме се с приятелката ми, аз излязох и си намерих друго момиче. Не мога да я открия пак, дори това да ми струва живота.
— Може и да се наложи. За да си спасиш живота.
Той поклати глава.
— В нейната къща ли бяхте? — попита Харди.
— Да. Беше апартамент, струва ми се.
— И къде се намираше?
— Тя караше, аз дремех. Не зная.
— А на сутринта?
Холидей разкриви лице.
— Нямаше сутрин, тръгнах си веднага след… Да де, малко се залутах.
— Пиян ли беше?
— Вероятно. Сигурно.
Харди се намръщи.
— Което означава, че нямаш алиби за случая Силвърман — каза той и продължи, без да дочака отговор. — Откъде ми се обади вчера?
— От приятелката ми.
— Поредната?
— Истинската.
— Онази, с която сте се скарали в четвъртък?
— Да. Казва се Мишел. При нея съм.
— Радвам се за теб. Това е прекрасно. Следователно историята за съпругата на важната клечка е…
— Измислена.
— Страхотно! Да те попитам и още нещо: според вестника в нощта преди убийството на Силвърман ти си загубил много пари. Вярно ли е това?
— Да. Но не съм ходил да си го взимам обратно. Не съм. Кълна ти се, Диз!
— Кълнеш се. Не е зле. Ти се закле и за алибито си — каза Харди и поклати ядосано глава. — Хубаво щеше да е, ако знаех това една седмица по-рано. — За да се съсредоточи той си пое бавно и продължително дъх и после издиша тежко. — Добре, Джон. Оказва се, че идеята ми да се предадеш, защото си нямал възможност да извършиш нито едно от тези престъпления, не е чак толкова добра. Едно стига. — Харди погледна Холидей право в очите. — Как бих могъл да съм сигурен, че не си извършил това? Имаш ли някакви предложения?
— Казах ти. Познаваш ме, Диз.