17
Холидей не се обади един час по-късно, както се бяха уговорили с Харди, така че той прекара своята сутрин на широко отворени врати в посещения на долния етаж и в срещи с не особено ентусиазирани съдружници и телефонни обаждания до свидетели по делото Панос. Трябваше да ги осведоми за състоянието на Фрийман и да преподреди седмичната си програма, за да влязат в нещо като график, да кажем, към средата на следващата седмица. Ако Дейвид не се появеше дотогава, Харди щеше да се опита за известно време да движи нещата сам или с минимална помощ.
Измъчваше го мисълта, че може би щеше да се наложи да преразгледа позицията си по въпроса за споразумението, предложено от Крол — четири милиона започваха да му изглеждат доста добре в настоящата ситуация. Но не се знаеше дали това предложение или някое друго все още е валидно. Харди вече бе вложил около триста часа труд по случая през последните четири месеца и сега бе изправен пред перспективата да пропилее всичкото това време и пари, ако в относително кратко време не успее да стори някакво чудо. Така че запълваше времето си в разговори със своите клиенти.
Телефонът му иззвъня три часа, след като Холидей бе напуснал кабинета. Вече бе започнал да си мисли, че в края на краищата инспектор Ръсел е поставил клопка на Холидей пред кантората и е успял да го арестува на излизане оттам. И че Джон ще му се обади след формалностите по задържането.
Той помоли клиента, с когото разговаряше в момента, да го изчака и вдигна другата линия.
Без да се представи, без да поздрави, гласът в телефона изрече само:
— Голям чеп.
После повтори тези думи още веднъж и прозвуча сигнал свободно.
След като приключи разговора с клиента, Харди остави слушалката и се взря в празното пространство между бюрото и мишената за дартс.
Гласът бе на Холидей и той явно бе останал с впечатлението, че телефонът на Харди се подслушва. Адвокатът си помисли, че може би наистина биха убили Холидей в затвора. Може би тази параноична мисъл щеше да му се стори забавна, ако му бе останало някакво търпение.
Харди поразмисли над това още трийсетина секунди, после стана, хвърли двете стрелички, които бяха останали на Холидей сутринта — улучи два пъти единайсетицата — излезе и се увери, че оставя вратата заключена. Във фоайето нормалната обстановка до известна степен се бе възстановила, Филис стоеше на рецепцията и присъствието й действаше успокоително. Един от съдружниците разговаряше със свой клиент. Харди ги виждаше през стъклата на Солариума. Вратата на Норма бе отворена и той я наблюдаваше как говори по телефона на бюрото си. Над всичко това се носеше приглушено, но постоянно жужене. Хората бяха тук и се опитваха да продължат да работят.
Добре, помисли си Харди. Това беше добре.
Когато изкара колата си от гаража, Харди забеляза, че отново се бе спуснала мъгла. Сива, като дрипави парцали, които ту се спускаха над него, ту се отдръпваха, докато се бореше с обедното задръстване. Реши, че първото нещо, което трябва да направи, когато се добере до Холидей, е да проведе с него един разговор като истински адвокат. Приятели или не, той бе длъжен да уговори заплащането си, преди Харди да се заеме с работата по неговия случай. Не можеше повече да си позволява да работи на добра воля. Щеше да поиска най-високата си такса за защита и три пъти по толкова за всяка секунда, прекарана в съдебната зала. Холидей можеше да продаде бара или къщата си, за да покрие разходите по защитата си. Харди бе приключил с благотворителността.
За щастие фразата „голям чеп“ носеше за Харди повече от обичайния си смисъл — така Холидей наричаше Коит Тауър, почти фалическата забележителност, прекрасен наблюдателен пункт на върха на Телеграф Хил. Настроението на Харди се бе пооправило, докато караше по виещия се нагоре път към мястото за паркиране.
Това място с телескопи по цялото протежение на опорната стена бе един от най-посещаваните туристически обекти — затворът „Алкатрас“, мостът „Голдън Гейт“, Сосалито и нос Марин изглеждаха на един хвърлей място от другата страна на залива.
По това време на денонощието паркингът обикновено бе пълен с коли на почиващи и с туристически автобуси. Но когато Харди паркира на едно свободно място и отвори вратата на колата — бе пуснал чистачките по средата на пътя нагоре по хълма, — той се изненада от пустотата. Мястото бе обвито в гъста пелена от смразяваща костите мъгла и ситен дъждец. Кулата едва се виждаше някъде вдясно и отзад. На паркинга нямаше нито една друга кола, той бе съвсем сам тук.